1.В творбата са трансформирани образи и мотиви, които присъстват трайно в Дебеляновата поезия – за търсената и намерена утеха, за завръщането и „присрещането” в пространството за родното, за преодоляването на самотата чрез приобщаването към близките хора в сакралния свят на своето.
2.Заглавието кореспондира с финалния стих. В текста са противопоставени „тихата” победа на духа и шумната, колективно празнувана победа („плющят победни знамена”) във войната. В това противопоставяне се открояват различията между колективните проекти за спасение и щастие и индивидуалните представи на героя.
3.Войната е представена като особено време – пространство, което изтръгва човека от делничния ритъм и го поставя в ситуация на пределно напрежение. Тя изисква „вярност на дълга”, готовност за саможертва („чер жъртвен кръст е начертан”), но дава и друг поглед към живота, шанс за битийни прозрения, които променят възприятията.
4.Пред лицето на войната и смъртта героят преодолява болезненото чувство за самотност и се превръща в част от безименното човешко множество („сроди се малък и велик”). Той достига до прозрението за кръговрата на живота, за преходността на всичко в света, част от който е и човекът: „Че светли тайни дух прозря (…) твоят дял / е дълг на хрупкавия злак - / земята-майка опознал, / при нея да се върне пак.”
5.Смъртта не е осмислена като трагедия, a като шанс да бъде преодоляно страданието чрез завръщането към майката земя, чрез откриването на вечната хармония, възможна единствено чрез потъването в небитието.
6.Смъртта е представена и чрез символния образ на майката земя, която очаква своето дете (“Тиха победа”). В стихотворението пейзажните елементи носят подчертано символистичен заряд (С. Хаджикосев). Пейзажът е “отвъден”, образът на майката земя може да се идентифицира със смъртта, призовавана от “разблудната царкиня”. Строфата, в която е представена, е изумителен български вариант на “елисейските полета”:
Венци от слънчеви цветя
в градини слънчеви плете
и в кротък унес чака те
да дойде нейното дете.
Това дори не е характерният за символистите вътрешен пейзаж, а опит за обективиране на инобитието. Смъртта приласкава и дарява търсената, но ненамерена в живота утеха.(Паметникът пред родната къща на Дебелянов – статуята на Иван Лазаров на чакащата майка – е придружен от паметна плоча с горепосочените стихове. Той е пресъздал една парадоксална ситуация – знае се, че майката на Дебелянов е умряла преди самия него. Той е показателен за това, че в нашата културна традиция “смъртта утешителка” е преосмислена в образа на очакващата майка, извисен до образ символ на майчината любов.)
вторник, 24 септември 2013 г.
понеделник, 23 септември 2013 г.
Модели за интерпретация
ХАРАКТЕРИСТИКА НА ЛИТЕРАТУРЕН ГЕРОЙ
1. Начин, по който авторът го въвежда в повествованието.
2. Символика на името.
3. Външен портрет.
4. Речева характеристика (диалог, вътрешен монолог).
5. Отношение на другите герои към него.
6. Отношение на героя към другите.
7. Отношение към себе си (способност за самоанализ и самооценка).
8. Отношение не повествователя към героя.
9. Развитие на характера (съдбата на героя).
10. Финална позиция на героя и на автора за него.
АНАЛИЗ НА ЛИРИЧЕСКА ТВОРБА
1. Към кой период от развитието на литературата принадлежи авторът? Какво е характерно за периода? Какво е характерно за творчеството на автора? Как творбата се вписва в него?
2. Тема и идея на творбата.
3. Кой е лирическият герой / субект /говорител и каква е философията му? Има ли разлика между лирически герой и говорител?
4. Роля на заглавието (или на липсата на заглавие).
5. Как се съотнасят началото и краят? Как е оформена поантата?
6. Как е композирана творбата (смислови части, контраст, повторителност)?
7. Как са представени художественото време и художественото пространство?
8. С помощта на какви изразни средства са постигнати внушенията?
9. Как кореспондира текстът с други текстове? Оценка за значението и актуалността му.
АНАЛИЗ НА ЕПИЧЕСКА ТВОРБА
1. Тема и идея.
2. Основен конфликт (развитие).
3. Сюжет и фабула. Композиция.
4. Персонажна система.
5. Как функционира понятието „повествовател”?
6. Художествено време и пространство. Пейзаж.
1. Начин, по който авторът го въвежда в повествованието.
2. Символика на името.
3. Външен портрет.
4. Речева характеристика (диалог, вътрешен монолог).
5. Отношение на другите герои към него.
6. Отношение на героя към другите.
7. Отношение към себе си (способност за самоанализ и самооценка).
8. Отношение не повествователя към героя.
9. Развитие на характера (съдбата на героя).
10. Финална позиция на героя и на автора за него.
АНАЛИЗ НА ЛИРИЧЕСКА ТВОРБА
1. Към кой период от развитието на литературата принадлежи авторът? Какво е характерно за периода? Какво е характерно за творчеството на автора? Как творбата се вписва в него?
2. Тема и идея на творбата.
3. Кой е лирическият герой / субект /говорител и каква е философията му? Има ли разлика между лирически герой и говорител?
4. Роля на заглавието (или на липсата на заглавие).
5. Как се съотнасят началото и краят? Как е оформена поантата?
6. Как е композирана творбата (смислови части, контраст, повторителност)?
7. Как са представени художественото време и художественото пространство?
8. С помощта на какви изразни средства са постигнати внушенията?
9. Как кореспондира текстът с други текстове? Оценка за значението и актуалността му.
АНАЛИЗ НА ЕПИЧЕСКА ТВОРБА
1. Тема и идея.
2. Основен конфликт (развитие).
3. Сюжет и фабула. Композиция.
4. Персонажна система.
5. Как функционира понятието „повествовател”?
6. Художествено време и пространство. Пейзаж.
“Сиротна песен” Акценти за аналитични наблюдения
1. Тема: Стихотворението интерпретира една от ключовите теми за фронтовата лирика на Дебелянов – предчувствието за приближаващата смърт и готовността на лирическия герой да я приеме. То съдържа равносметката за проживяното и несбъдналото се в живота на героя и непатетичното сбогуване със съществуването, поради което е поставено от съставителите на ключовото последно място в стихосбирката.
2.Идея: Творбата налага идеята за смъртта като алтернатива на пропиления живот, като спасение и утеха, поради което тя се приема с примиреност.
3. Смисъл на заглавието: То поставя акцент върху сиротността и самотата, в които е преминал животът на героя. Мотивът за песента от заглавието зазвучава във финалната строфа, която налага сравнението на героя с “песента, навяваща ненужен спомен”. Така се разгръща представата за бездомника, чиито живот и смърт остават незабелязани от никого.
4. Стихотворението започва като завещание, с условното “ако загина”, което на финала е заменено от категорично звучащото “ще си отида от света”, утвърждаващо смъртта като вече решен жребий. Между предположението и категоричното утвърждаване е заключена равносметката на героя, ретроспективното вглеждане в изминатия път.
5. Първата строфа представя трагичната самотност на героя. Преосмислен е Ботевият поетичен модел, според който героят тръгва от бащиното огнище, обединило майка, либе, баща и братя, очакващи неговото завръщане или вестта за трагичната му смърт. Дебеляновият лирически герой изживява битието като лишеност. Това е изначалната лишеност – съдба и проклятие за самотника. Последователно се изтъква липсата на майка, жена, другари, която потвърждава констатацията: “жал никого не ще попари”. Героят изживява самотата си дори и пред прага на смъртта.
6. Мотивът за неизживения живот е разгърнат чрез мотива за пътя, низ от лишености. Той е описан изцяло в стратегията на негацията (отрицанието) – чрез глаголните форми за отрицание (“не ще”, “не найдох”, “нямам”) и смислов близкия глагол “загубих”; чрез епитетите “нерад”, “несподелени”. Текстът градира лишеностите: “изгубих”, “не найдох”, “нямам”. Дори и лексемата, чрез която се загатва за имането (“богатствата”) е използвана иронично – имането се състои от “горести” и “радости насподелени”.
7. Ако за Ботевия лирически герой смъртта е освободеност, за Дебеляновия тя е утеха и единствена победа.
8. В лексемата “победа” е снет големият исторически сюжет на нацията, величавите проекти за колективното бъдеще, които войната обслужва. Човекът на Дебелянов не е тотално конфронтиран с героическия разказ, но не е и встрастен в него. Той е на ръба на приобщеността и дистанцирането от другите.
9. Последната строфа събира ключови за Дебеляновата поезия думи – “бездомен”, “песен”, “спомен”. Лирическият Аз заприличва на това, което неговият житейски дубльор (поетът) е писал, заприличва на негова творба. Жестът на преминаване в отвъдното е назован евфемистично (“ще си отида от света”) и е артикулиран по особен начин: ръгвайки от идентификацията “бездомен”, Аз-ът започва да се преживява и като “песен”, и като “спомен”. Човешкото са разтапя и изчезва. Смъртта изглежда примамлива. Героят приема спокойно дори и идеята за своята ненужност, когато съществуването се е превърнало в запаметен от някого текст. Според Св. Игов: “Бездомникът от “Спи градът” е намерил същинския битиен дом в Словото. Безпокойникът от “Черна песен” е намерил истинското си битийно спокойствие в Песента”.
2.Идея: Творбата налага идеята за смъртта като алтернатива на пропиления живот, като спасение и утеха, поради което тя се приема с примиреност.
3. Смисъл на заглавието: То поставя акцент върху сиротността и самотата, в които е преминал животът на героя. Мотивът за песента от заглавието зазвучава във финалната строфа, която налага сравнението на героя с “песента, навяваща ненужен спомен”. Така се разгръща представата за бездомника, чиито живот и смърт остават незабелязани от никого.
4. Стихотворението започва като завещание, с условното “ако загина”, което на финала е заменено от категорично звучащото “ще си отида от света”, утвърждаващо смъртта като вече решен жребий. Между предположението и категоричното утвърждаване е заключена равносметката на героя, ретроспективното вглеждане в изминатия път.
5. Първата строфа представя трагичната самотност на героя. Преосмислен е Ботевият поетичен модел, според който героят тръгва от бащиното огнище, обединило майка, либе, баща и братя, очакващи неговото завръщане или вестта за трагичната му смърт. Дебеляновият лирически герой изживява битието като лишеност. Това е изначалната лишеност – съдба и проклятие за самотника. Последователно се изтъква липсата на майка, жена, другари, която потвърждава констатацията: “жал никого не ще попари”. Героят изживява самотата си дори и пред прага на смъртта.
6. Мотивът за неизживения живот е разгърнат чрез мотива за пътя, низ от лишености. Той е описан изцяло в стратегията на негацията (отрицанието) – чрез глаголните форми за отрицание (“не ще”, “не найдох”, “нямам”) и смислов близкия глагол “загубих”; чрез епитетите “нерад”, “несподелени”. Текстът градира лишеностите: “изгубих”, “не найдох”, “нямам”. Дори и лексемата, чрез която се загатва за имането (“богатствата”) е използвана иронично – имането се състои от “горести” и “радости насподелени”.
7. Ако за Ботевия лирически герой смъртта е освободеност, за Дебеляновия тя е утеха и единствена победа.
8. В лексемата “победа” е снет големият исторически сюжет на нацията, величавите проекти за колективното бъдеще, които войната обслужва. Човекът на Дебелянов не е тотално конфронтиран с героическия разказ, но не е и встрастен в него. Той е на ръба на приобщеността и дистанцирането от другите.
9. Последната строфа събира ключови за Дебеляновата поезия думи – “бездомен”, “песен”, “спомен”. Лирическият Аз заприличва на това, което неговият житейски дубльор (поетът) е писал, заприличва на негова творба. Жестът на преминаване в отвъдното е назован евфемистично (“ще си отида от света”) и е артикулиран по особен начин: ръгвайки от идентификацията “бездомен”, Аз-ът започва да се преживява и като “песен”, и като “спомен”. Човешкото са разтапя и изчезва. Смъртта изглежда примамлива. Героят приема спокойно дори и идеята за своята ненужност, когато съществуването се е превърнало в запаметен от някого текст. Според Св. Игов: “Бездомникът от “Спи градът” е намерил същинския битиен дом в Словото. Безпокойникът от “Черна песен” е намерил истинското си битийно спокойствие в Песента”.
„Един убит”
1.Стихотворението е намерено след смъртта на поета.То свидетелства за кризата на нравствеността по време на войната, която заличава човечността у хората.
2.Числителното „един” в заглавието въвежда идеята за уникалността на човека, пометен от сляпата стихия на войната, а началото на стихотворението представя убития чрез особен ракурс: „Той не ни е вече враг (…)” Като врагове са припознати живите противници, чрез падналия в битката лирическият говорител придобива своя екзистенциален опит по отношение на смъртта – тя е сливане със земята, примирена скръб от раздялата с живота. В загиналия лирическият човек вижда своя възможен облик в бъдеще време.Войната унифицира не само човешките същности, но и съдбите, противопоставянето между наши и врагове рухва пред лицето на смъртта.
3.От знак за присъствие на личността писмата се превръщат в знак за нейното отсъствие („с кръв опръскани писма”). Те „трепкат” – сякаш се превръщат в метафора на неизживения живот. Смъртта е заличила името на човека, той е „един убит”, а писмата го сродяват с лирическия говорител, полагат мъртвия враг в полето на човешкото и уникалното.
4.Наблюдавайки убития, лирическият човек на Дебелянов достига до извода, който оформя и поантата на текста: „свой” и „враг” са политически наложени роли, които смъртта заличава, превръщайки всички в смъртни хора.
5.Текстът разсъждава чрез реторичните въпроси за врага като съществуващ във време – пространството на битките, след смъртта животът му се очертава чрез обикновени битийни образи – майка, любов, утеха, приласкаване.Причината за съществуването на човека в някаква непонятна другост, за превръщането му във враг е единствено войната.
6.Антитезата: „(…) в ден на вихрени победи / да умре непобедил” разкрива разминаването между военния триумф и триумфа на човека, разминаването между индивидуалния човешки дял и всеобщата съдба.
7.Заглавието синтезира идейното внушение на творбата – мъртвият, пред когото лирическият герой дава воля на размисъла и на емоциите си, вече не подлежи на категоризация според опозицията „свой” – „чужд”. Той е „един убит”, а смъртта унифицира, заличава изкуствените граници между хората, връщайки ги в състоянието на предбитие.
2.Числителното „един” в заглавието въвежда идеята за уникалността на човека, пометен от сляпата стихия на войната, а началото на стихотворението представя убития чрез особен ракурс: „Той не ни е вече враг (…)” Като врагове са припознати живите противници, чрез падналия в битката лирическият говорител придобива своя екзистенциален опит по отношение на смъртта – тя е сливане със земята, примирена скръб от раздялата с живота. В загиналия лирическият човек вижда своя възможен облик в бъдеще време.Войната унифицира не само човешките същности, но и съдбите, противопоставянето между наши и врагове рухва пред лицето на смъртта.
3.От знак за присъствие на личността писмата се превръщат в знак за нейното отсъствие („с кръв опръскани писма”). Те „трепкат” – сякаш се превръщат в метафора на неизживения живот. Смъртта е заличила името на човека, той е „един убит”, а писмата го сродяват с лирическия говорител, полагат мъртвия враг в полето на човешкото и уникалното.
4.Наблюдавайки убития, лирическият човек на Дебелянов достига до извода, който оформя и поантата на текста: „свой” и „враг” са политически наложени роли, които смъртта заличава, превръщайки всички в смъртни хора.
5.Текстът разсъждава чрез реторичните въпроси за врага като съществуващ във време – пространството на битките, след смъртта животът му се очертава чрез обикновени битийни образи – майка, любов, утеха, приласкаване.Причината за съществуването на човека в някаква непонятна другост, за превръщането му във враг е единствено войната.
6.Антитезата: „(…) в ден на вихрени победи / да умре непобедил” разкрива разминаването между военния триумф и триумфа на човека, разминаването между индивидуалния човешки дял и всеобщата съдба.
7.Заглавието синтезира идейното внушение на творбата – мъртвият, пред когото лирическият герой дава воля на размисъла и на емоциите си, вече не подлежи на категоризация според опозицията „свой” – „чужд”. Той е „един убит”, а смъртта унифицира, заличава изкуствените граници между хората, връщайки ги в състоянието на предбитие.
Лириката на Дебелянов от фронта
1.Особености. Военната лирика на Дебелянов е своеобразен преход от поетиката на символизма към следвоенните тенденции в развитиетo на литературата. Тя представлява органична част от творчеството на поета, но в нея абстрактната символистична образност е заменена с по-конкретен рисунък:
-чисто музикалният композиционен принцип на символизма отстъпва място на една нова сетивност, която ще стане водеща в творчеството на А. Разцветников и А. Далчев;
-вътрешните връзки между мотивите не са основани на асоциативно редуване на емоционални състояния, а оформят своеобразен лирически сюжет (В. Стефанов);
-с изключение на “Сиротна песен” не изповедността, а рефлексията,съпреживяването извайва лирическото съдържание.
2.В нея се открояват няколко тематични ядра:
A)Приобщеността на героя към безименното множество от воини (“Прииждат, връщат се”, “Тиха победа”). Героят е на границата между приобщеността към и дистанцирането от другите. Чувството за единение пред смъртта е съпроводено и със способността за индивидуално изживяване:
Където всички са един и всеки все пак – сам ...
Б)Войната – отношението към нея не е героическо-патетично, а фаталистически-трагично. Макар че в отделни словосъчетания е снет големият исторически сюжет на времето и прозвучава военната реторика (“победа”, “вярност на дълга”, “буреносна бран”, “победни знамена”), поезията на Дебелянов оперира с лексикални единици, представящи индивидуалното чувстване на събитията. Дори победата е описана като “тиха” (“Тиха победа”) и е видяна в надмогването на страха от смъртта, в светлата примиреност със собствения жребий. Врагът е просто “един убит”, а смъртта го е поставила в полето на универсалното. Напръсканите с кръв писма нашепват за човешката обвързаност с други, близки същества (майката) и будят по-скоро съчувствие, отколкото ненавист.
-чисто музикалният композиционен принцип на символизма отстъпва място на една нова сетивност, която ще стане водеща в творчеството на А. Разцветников и А. Далчев;
-вътрешните връзки между мотивите не са основани на асоциативно редуване на емоционални състояния, а оформят своеобразен лирически сюжет (В. Стефанов);
-с изключение на “Сиротна песен” не изповедността, а рефлексията,съпреживяването извайва лирическото съдържание.
2.В нея се открояват няколко тематични ядра:
A)Приобщеността на героя към безименното множество от воини (“Прииждат, връщат се”, “Тиха победа”). Героят е на границата между приобщеността към и дистанцирането от другите. Чувството за единение пред смъртта е съпроводено и със способността за индивидуално изживяване:
Където всички са един и всеки все пак – сам ...
Б)Войната – отношението към нея не е героическо-патетично, а фаталистически-трагично. Макар че в отделни словосъчетания е снет големият исторически сюжет на времето и прозвучава военната реторика (“победа”, “вярност на дълга”, “буреносна бран”, “победни знамена”), поезията на Дебелянов оперира с лексикални единици, представящи индивидуалното чувстване на събитията. Дори победата е описана като “тиха” (“Тиха победа”) и е видяна в надмогването на страха от смъртта, в светлата примиреност със собствения жребий. Врагът е просто “един убит”, а смъртта го е поставила в полето на универсалното. Напръсканите с кръв писма нашепват за човешката обвързаност с други, близки същества (майката) и будят по-скоро съчувствие, отколкото ненавист.
„Миг”
1.Поемата е отпечатана в списание „Българска илюстрация” през 1915г. Творбата представлява „едно дълбоко откровение за драмата на личността с възвишени пориви, която в живота си е обградена с безразличие и отчуждение” (Илиана Монова).
2.Стихотворението пресъздава една типична за българския символизъм предметна и смислова среда: град (обрисуван според библейската представа за грешния град), тълпа, карнавал, на фона на който се откроява със своята различност лирическият герой. Този модел е познат от Яворовото стихотворение „Маска”. В Дебеляновата творба обаче липсват контрастите между живот и смърт, сетивно и разумно, вакханката и самотния търсач на метафизичната истина, никой не зове лирическия говорител.
3.Усещането за самотността на героя се поражда чрез контраста между образите: той е „тъжен и морен”, „самин”, а тълпата танцува и се смее, забавлява се. Метафоричният глагол „плувах”, чрез който е описано движението на героя сред карнавалната общност, разкрива слабостта му и липсата на опора, ориентир, цел. Потопен в тълпата, човекът е неспособен да осъществи връзка с нея. Драматизмът се подсилваи посредством заличаването на границите между реално и нереално:”не помня, / на знам – ще се случи ли”.
4.Мигът на прозрението за същността на битието е ключов, поради което идеята за него е въведена още чрез заглавието и откроен чрез средищното си местоположение в текста. Външната обвивка се разчупва и героят вижда света „като пропаст бездънна”. Образи като „незрими води”, „ромон”, „безбрежия неми” поражда асоциации с мита за великия потоп в библията и загатват мотива за възмездието, което тежи над греховния свят. Дебеляновият човек се разпознава като месията, призован да поведе другите към спасението. Той не задава „свръхземните въпроси” като мислителя в „Маска”, но очаква отговорите им от „някакъв бог”, който ще го приобщи към абсолютната истина („незнаен завет от незнайни скрижали”). Според Тончо Жечев в „Миг” Дебелянов „е изговорил (…) драмата на поета, неосъществил се като пророк”; поетът се разминава с най-високото си предназначение – да поведе „тълпата огромна” към спасителния бряг.
5.Подобна ценностна ориентация Дебелянов разкрива и в стихотворението си, посветено на Пенчо Славейков, в което поетът е „жрец и воин на живота,/ ту благ, ту огненожесток”; месия. В „Миг” обаче на човека е отказано просветление и приобщаване към спасителната истина – мигът на очакването е заменен от жестокото пробуждане, при което героят вече е забелязан от тълпата, за да стане жертва на нейното неразбиране и презрение. В началната част небето е „странно далече”, което налага усещането за богоизоставеност. Във финала небето е „празно и глухо” и чрез този детайл е маркирана връхната точка на отчаянието от света.
6.Образът на тълпата е антипод на образа на героя. Характеристиките й създават усещане за бездушие, студенина, изроденост: „мъжете там хилави воини бяха, / жените – отвъргнати, неми сирени”. Образът й е свързан с този на града, чиято морална характеристика („огрешен и позорен”) отвежда към културната универсалия „грешен град”, интерпретирана и в поезията на Смирненски: „Ти целия скован от злоба си, / о, шумен и разблуден град (…)” Карнавалната врява, суетата се превръща в символ на хаоса и безсмислието, на профанирането на човешкото съществуване.
2.Стихотворението пресъздава една типична за българския символизъм предметна и смислова среда: град (обрисуван според библейската представа за грешния град), тълпа, карнавал, на фона на който се откроява със своята различност лирическият герой. Този модел е познат от Яворовото стихотворение „Маска”. В Дебеляновата творба обаче липсват контрастите между живот и смърт, сетивно и разумно, вакханката и самотния търсач на метафизичната истина, никой не зове лирическия говорител.
3.Усещането за самотността на героя се поражда чрез контраста между образите: той е „тъжен и морен”, „самин”, а тълпата танцува и се смее, забавлява се. Метафоричният глагол „плувах”, чрез който е описано движението на героя сред карнавалната общност, разкрива слабостта му и липсата на опора, ориентир, цел. Потопен в тълпата, човекът е неспособен да осъществи връзка с нея. Драматизмът се подсилваи посредством заличаването на границите между реално и нереално:”не помня, / на знам – ще се случи ли”.
4.Мигът на прозрението за същността на битието е ключов, поради което идеята за него е въведена още чрез заглавието и откроен чрез средищното си местоположение в текста. Външната обвивка се разчупва и героят вижда света „като пропаст бездънна”. Образи като „незрими води”, „ромон”, „безбрежия неми” поражда асоциации с мита за великия потоп в библията и загатват мотива за възмездието, което тежи над греховния свят. Дебеляновият човек се разпознава като месията, призован да поведе другите към спасението. Той не задава „свръхземните въпроси” като мислителя в „Маска”, но очаква отговорите им от „някакъв бог”, който ще го приобщи към абсолютната истина („незнаен завет от незнайни скрижали”). Според Тончо Жечев в „Миг” Дебелянов „е изговорил (…) драмата на поета, неосъществил се като пророк”; поетът се разминава с най-високото си предназначение – да поведе „тълпата огромна” към спасителния бряг.
5.Подобна ценностна ориентация Дебелянов разкрива и в стихотворението си, посветено на Пенчо Славейков, в което поетът е „жрец и воин на живота,/ ту благ, ту огненожесток”; месия. В „Миг” обаче на човека е отказано просветление и приобщаване към спасителната истина – мигът на очакването е заменен от жестокото пробуждане, при което героят вече е забелязан от тълпата, за да стане жертва на нейното неразбиране и презрение. В началната част небето е „странно далече”, което налага усещането за богоизоставеност. Във финала небето е „празно и глухо” и чрез този детайл е маркирана връхната точка на отчаянието от света.
6.Образът на тълпата е антипод на образа на героя. Характеристиките й създават усещане за бездушие, студенина, изроденост: „мъжете там хилави воини бяха, / жените – отвъргнати, неми сирени”. Образът й е свързан с този на града, чиято морална характеристика („огрешен и позорен”) отвежда към културната универсалия „грешен град”, интерпретирана и в поезията на Смирненски: „Ти целия скован от злоба си, / о, шумен и разблуден град (…)” Карнавалната врява, суетата се превръща в символ на хаоса и безсмислието, на профанирането на човешкото съществуване.
„Пловдив”
1.Заглавието съдържа конкретен факт, който отпраща към биографията на поета. Но подобно на други творби от българската литературна класика („Хаджи Димитър” и „Обесването на Васил Левски” от Хр. Ботев и „Арменци” от П. Яворов) текстът се отблъсква от конкретното и върви към обобщеност на посланията. Сонетът разкрива представата за големия град - вместилище на злото, в което действат силите на Хаоса и разрухата, потискащи човека в отнемащи способността му за себереализация.
2.Образът на града е алегоризиран – неговият глас налага забрани, които засягат ценностните опори на човека: „ (…) да вярваш и да дириш – забранен е / на любовта плодът”, „мечтите ти навек ще бъдат пленни”.
3. Знаците на мрака, последователно използвани в текста („стъмни”, „буря”, „черни”), представят света на настоящето като затвор.
4.Границите между минало, настояще и бъдеще са заличени: „скръбни (…) детски дни” – „днес (…) в оня скръбен град” – „ще бъдат пленни”.Битието на човека трайно е белязано от скръбта и страданието, от самотата. Оксиморонната антитеза подчертава тези внушения:”едничък дом на мойта скръб бездомна”.
5.Светът, лишен от ценностни опори, придобива проекциите на пустиня, в която човекът е обречен на самотно скитничество.
6.Отказването от спомена в поантата е равносилно на духовна смърт, защото за Дебеляновия субект спомените даряват утеха и връщат към хармонията , останала в миналото. В сонета злото е отнесено и към живота в детството, което превръща спомнянето в болезнена процедура, а отказът от спомените тласка човека към непреодолима духовна криза, разкрита в поемата „Миг”.
2.Образът на града е алегоризиран – неговият глас налага забрани, които засягат ценностните опори на човека: „ (…) да вярваш и да дириш – забранен е / на любовта плодът”, „мечтите ти навек ще бъдат пленни”.
3. Знаците на мрака, последователно използвани в текста („стъмни”, „буря”, „черни”), представят света на настоящето като затвор.
4.Границите между минало, настояще и бъдеще са заличени: „скръбни (…) детски дни” – „днес (…) в оня скръбен град” – „ще бъдат пленни”.Битието на човека трайно е белязано от скръбта и страданието, от самотата. Оксиморонната антитеза подчертава тези внушения:”едничък дом на мойта скръб бездомна”.
5.Светът, лишен от ценностни опори, придобива проекциите на пустиня, в която човекът е обречен на самотно скитничество.
6.Отказването от спомена в поантата е равносилно на духовна смърт, защото за Дебеляновия субект спомените даряват утеха и връщат към хармонията , останала в миналото. В сонета злото е отнесено и към живота в детството, което превръща спомнянето в болезнена процедура, а отказът от спомените тласка човека към непреодолима духовна криза, разкрита в поемата „Миг”.
“Да се завърнеш в бащината къща” (Вл. Атанасов – “Домът на смъртта”)
1.Липсата на заглавие:
а)приема се, че конструираният в текста смисъл има своето концептуално обяснение в заглавието, то е общ код между автора и читателя;
б)отсъствието на заглавия в модерната лирика е отказ да се синтезира смисълът;
в)скръбта е съвременно лирическо състояние, което предполага отказ от “официалност”;
г)чрез липсата на заглавие елегията “осиротява” и добива непретенциозното битие на мисловен щрих, тя изглежда по-затворена и съсредоточена в себе си.
2.Второличните форми (“ти”-изказът) подкрепят изповедния нюанс на лирическата реч, чрез тях индивидуалното изживяване се “отваря” по посока на универсално човешкото.
3.Структура: текстът е изграден от две строфи - от 8 и 10 стиха, а завършващото двустишие на втората строфа е относително самостоятелен фрагмент, който се обвързва с финала на принципа теза-антитеза.
4. Графическата определеност на текста има още един праг, който ограничава две смислови общности, посветени на завръщанено и срещането.
5.Завръщането:
-затваря кръговрата на живота и и съдържа представата за окончателност и невъзвръщаемост;
-е вариант на притчата за Блудния син и въвежда мотива за опрощението на някакъв тежък и неосъзнат грях;
-хронотопът отвежда встрани от това тълкуване – къщата и вечерта съчетават две полюсно натоварени точки на битието (началната и крайната); моментното избледняване на пространствените белези и динамиката в експлицирането на темпоралните маркери (“вечер” – “нощ”)са щрих към осъзнаването на една предначертана цялост – живота – и добиват синтезирания си вид в последното двустишие от втората строфа;
-механизмът на затихването, смълчаването обозначава превръщането на битието в небитие.
6.Двете строфи очертават две ценностно натоварени полета:
а)отсам – черната умора, безутешността, скръбта и нещастието, животът е представен като екзистенциален “ад”;
б)отвъд – пространството на радостта и утехата, на изповедта и прошката.
7.Втората строфа:
-неусетно светът на живото е преходил в света на мъртвото;
-майката “присреща”(актуалзира се синонимното гнездо “приласкае” и “пристан”)сина, попаднал в безплътността на трансцедента, тя приканя за изповед;
-мистичното докосване до майката е придобиване на любов и милост чрез нейната “усмивка блага” (благостта е свята, даряваща в контекста на родната духовна традиция – “Майце си” от Ботев, “Нощ” от Яворов);
-мисленото влизане в храма на смъртта (“стаята позната”) е получаване на просяветляване в родното;
“старата икона” (стилизация на “старата на прага”) е огледален вариант на изправяне пред собственото младенчество.
Напускането на живота и завръщането към трансцедента е радостно откриване на спасението. Условно двата стиха се приемат за първи финал на творбата, но многоточието “отваря” към нови смислови контексти.
8.Последното двустишие:
-съдържа поантата на творбата;
-изповядващият се лирически субект и “разказващият” лирически глас ненадейно се сливат и внезапно апострофират постигнатия смисъл;
-“вторият финал” отлага изповедта пред благочестивата, откъсва младенеца от майката, изличава тихия двор и башината къща, намята отново “черната умора” върху плещите на човека и го захвърля за пореден път в ада на настоящето;
-обозначава преминаването към нова структура, отказ от завършеност и цялостност, заглъхването на лирическия глас в един безутешен вопъл, който потъва във вечното време и пространство.
а)приема се, че конструираният в текста смисъл има своето концептуално обяснение в заглавието, то е общ код между автора и читателя;
б)отсъствието на заглавия в модерната лирика е отказ да се синтезира смисълът;
в)скръбта е съвременно лирическо състояние, което предполага отказ от “официалност”;
г)чрез липсата на заглавие елегията “осиротява” и добива непретенциозното битие на мисловен щрих, тя изглежда по-затворена и съсредоточена в себе си.
2.Второличните форми (“ти”-изказът) подкрепят изповедния нюанс на лирическата реч, чрез тях индивидуалното изживяване се “отваря” по посока на универсално човешкото.
3.Структура: текстът е изграден от две строфи - от 8 и 10 стиха, а завършващото двустишие на втората строфа е относително самостоятелен фрагмент, който се обвързва с финала на принципа теза-антитеза.
4. Графическата определеност на текста има още един праг, който ограничава две смислови общности, посветени на завръщанено и срещането.
5.Завръщането:
-затваря кръговрата на живота и и съдържа представата за окончателност и невъзвръщаемост;
-е вариант на притчата за Блудния син и въвежда мотива за опрощението на някакъв тежък и неосъзнат грях;
-хронотопът отвежда встрани от това тълкуване – къщата и вечерта съчетават две полюсно натоварени точки на битието (началната и крайната); моментното избледняване на пространствените белези и динамиката в експлицирането на темпоралните маркери (“вечер” – “нощ”)са щрих към осъзнаването на една предначертана цялост – живота – и добиват синтезирания си вид в последното двустишие от втората строфа;
-механизмът на затихването, смълчаването обозначава превръщането на битието в небитие.
6.Двете строфи очертават две ценностно натоварени полета:
а)отсам – черната умора, безутешността, скръбта и нещастието, животът е представен като екзистенциален “ад”;
б)отвъд – пространството на радостта и утехата, на изповедта и прошката.
7.Втората строфа:
-неусетно светът на живото е преходил в света на мъртвото;
-майката “присреща”(актуалзира се синонимното гнездо “приласкае” и “пристан”)сина, попаднал в безплътността на трансцедента, тя приканя за изповед;
-мистичното докосване до майката е придобиване на любов и милост чрез нейната “усмивка блага” (благостта е свята, даряваща в контекста на родната духовна традиция – “Майце си” от Ботев, “Нощ” от Яворов);
-мисленото влизане в храма на смъртта (“стаята позната”) е получаване на просяветляване в родното;
“старата икона” (стилизация на “старата на прага”) е огледален вариант на изправяне пред собственото младенчество.
Напускането на живота и завръщането към трансцедента е радостно откриване на спасението. Условно двата стиха се приемат за първи финал на творбата, но многоточието “отваря” към нови смислови контексти.
8.Последното двустишие:
-съдържа поантата на творбата;
-изповядващият се лирически субект и “разказващият” лирически глас ненадейно се сливат и внезапно апострофират постигнатия смисъл;
-“вторият финал” отлага изповедта пред благочестивата, откъсва младенеца от майката, изличава тихия двор и башината къща, намята отново “черната умора” върху плещите на човека и го захвърля за пореден път в ада на настоящето;
-обозначава преминаването към нова структура, отказ от завършеност и цялостност, заглъхването на лирическия глас в един безутешен вопъл, който потъва във вечното време и пространство.
“Черна песен”
1.Стихотворението представлява духовен портрет на цялото поколение от средата на първото десетилетие на 20. век.
2.Емблематично за Дебеляновата лирика, поради което е поставено от съставителите на стихосбирката му – Д. Подвързачов, Н. Лилиев, К. Константинов – на първо място.
3.Заглавието съдържа скрит оксиморон (“песен” предполага радостно настроение и се противопоставя на епитета “черна”)и извежда на преден план антитетичния принцип в организацията на слово и смисъл, върху който е построена творбата.
4.Духовният портрет на героя се изгражда чрез поредица от оксиморонни антитези, разкриващи вътрешната му раздвоеност. Страданието е представено като основна екзистенция на героя и е резултат от разкъсването между това, което е, и това, което би искал да бъде; между реалност и мечти – едно от основните противоречия в модерната литература.
5.Текстът е построен на принципа на градацията – във всяка следваща строфа е градирано противоречието; в първата Аз-ът се противопоставя на себе си, във втората – на света, в третата – на живота, в четвъртата застава срещу смъртта.
6.Всеки от конфликтите се разгръща чрез уподобяване с митологично или библейско същество.
7.В първата строфа символиката е организирана в две смислови полета около понятията “живот” и “смърт”. Актуализирана е митологичната представа за птицата феникс, която възкръсва от собствената си пепел, както и древният мит за вечно умиращото и възкръсващо божество. Душата е характеризирана като “разнолика, нестройна”, раздирана от копнежа по монолитност и от съзнанието за собствената си разпокъсаност. Животът на героя, представен чрез антитезата “ изграждам”-“руша”, е разкрит като сизифовски труд – постоянен и безплоден.
8.Вторат строфа гради портрета на белязания, прокълнатия. В нея се разколебава Ницшевата идея за всесилието на човека и за способността на човешкия дух да властва над всичко. Комуникацията със света е прекъсната, стихиите не се подчиняват на Аз-а. Дисхармонията в душата проблематизира връзките със света, който също е дисхармоничен.
9.Третата строфа актуализира мита за Икар – стремежът към познание се заплаща с цената на страданието, с изпепеляването на душата. Абсурдността и непознаваемостта на битието са изразени чрез разколебаната опозиция пролет-есен. Двете страни на противопоставянето сменят местата си, границата между тях се заличава. Човешкото съзнание напразно се опитва да различи доброто от злото, светлината от мрака.
10.В последната строфа се разколебават границите между живота и смъртта. Жалбата по неизживения живот кулминира трагедийното себеизживяване на героя и налага внушението за абсурда на човешката екзистенция, за безплодните усилия на Аз-а да запълни празнотата, в която е осъден да живее (“велика пустиня”). Дори смъртта не предлага утеха, тя не е жадуваният пристан.
11.Паралел с “Две души” от Яворов: в “Две души” антитетично съполаганите присъствия имат ясни етически и смислови контури (“ангел” и “демон”), в Дебеляновата творба доброто и злото нямат ясно очертани граници и могат да се преливат едно в друго – налага се усещането за скръбната безпомощност на човека пред липсата на яснота в душевния му свят и в заобикалящата го реалност.
2.Емблематично за Дебеляновата лирика, поради което е поставено от съставителите на стихосбирката му – Д. Подвързачов, Н. Лилиев, К. Константинов – на първо място.
3.Заглавието съдържа скрит оксиморон (“песен” предполага радостно настроение и се противопоставя на епитета “черна”)и извежда на преден план антитетичния принцип в организацията на слово и смисъл, върху който е построена творбата.
4.Духовният портрет на героя се изгражда чрез поредица от оксиморонни антитези, разкриващи вътрешната му раздвоеност. Страданието е представено като основна екзистенция на героя и е резултат от разкъсването между това, което е, и това, което би искал да бъде; между реалност и мечти – едно от основните противоречия в модерната литература.
5.Текстът е построен на принципа на градацията – във всяка следваща строфа е градирано противоречието; в първата Аз-ът се противопоставя на себе си, във втората – на света, в третата – на живота, в четвъртата застава срещу смъртта.
6.Всеки от конфликтите се разгръща чрез уподобяване с митологично или библейско същество.
7.В първата строфа символиката е организирана в две смислови полета около понятията “живот” и “смърт”. Актуализирана е митологичната представа за птицата феникс, която възкръсва от собствената си пепел, както и древният мит за вечно умиращото и възкръсващо божество. Душата е характеризирана като “разнолика, нестройна”, раздирана от копнежа по монолитност и от съзнанието за собствената си разпокъсаност. Животът на героя, представен чрез антитезата “ изграждам”-“руша”, е разкрит като сизифовски труд – постоянен и безплоден.
8.Вторат строфа гради портрета на белязания, прокълнатия. В нея се разколебава Ницшевата идея за всесилието на човека и за способността на човешкия дух да властва над всичко. Комуникацията със света е прекъсната, стихиите не се подчиняват на Аз-а. Дисхармонията в душата проблематизира връзките със света, който също е дисхармоничен.
9.Третата строфа актуализира мита за Икар – стремежът към познание се заплаща с цената на страданието, с изпепеляването на душата. Абсурдността и непознаваемостта на битието са изразени чрез разколебаната опозиция пролет-есен. Двете страни на противопоставянето сменят местата си, границата между тях се заличава. Човешкото съзнание напразно се опитва да различи доброто от злото, светлината от мрака.
10.В последната строфа се разколебават границите между живота и смъртта. Жалбата по неизживения живот кулминира трагедийното себеизживяване на героя и налага внушението за абсурда на човешката екзистенция, за безплодните усилия на Аз-а да запълни празнотата, в която е осъден да живее (“велика пустиня”). Дори смъртта не предлага утеха, тя не е жадуваният пристан.
11.Паралел с “Две души” от Яворов: в “Две души” антитетично съполаганите присъствия имат ясни етически и смислови контури (“ангел” и “демон”), в Дебеляновата творба доброто и злото нямат ясно очертани граници и могат да се преливат едно в друго – налага се усещането за скръбната безпомощност на човека пред липсата на яснота в душевния му свят и в заобикалящата го реалност.
Абонамент за:
Публикации (Atom)