Оформяне на пряка, полупряка и непряка реч

Пряка, непряка и полупряка реч

Когато говорещият(пишещият) предава чужда реч, той може да постъпи по два начина:

1. Точно да предаде чуждата реч, т.е. да я цитира.
2. Да предаде чуждата реч със свои думи.

В първия случай говорим за пряка реч, а във втория – за непряка реч.

Чрез пряка реч думите се предават дословно, без никакво изменение. Такава пряка реч се среща най-често в диалога на художествените произведения или в разговорната практика:

-          Как си?

-          Благодаря, добре.

-          Утре ще ходим ли на дискотека?

-          Ако ме пуснат.

Понякога авторът, предавайки дословно чуждите думи, пояснява със свои (авторови) думи кой е произнесъл репликите, как, кога, къде и т.н. В такъв случай:

1. Ако пряката реч синтактически не е свързана с авторската реч, предходните думи на автора завършват с точка:

Момъкът продължаваше да си тананика.

-          Името, името? Как ти беше името?

-          Андрешко.

2. При пряка реч, синтактически свързана с авторската реч, са възможни три случая:

А) След авторската реч, когато предхожда пряката и завършва с глагол за съобщение, се пише двоеточие. Пряката реч се пише на нов ред с главна буква, като всяка нова реплика се предхожда от тире:

Той се спря сред стаята, изгледа Стояна тъй навъсено, че очите му се скриха зад веждите, и каза:

-          И ти искаш да ти дам селяха си? Ти, хлапе вчерашно ... Не, трябва ми той на мене.

Б) Авторската реч, когато се намира след пряката, се пише на същия ред, започва с малка буква и след нея се пише точка. Пряката и авторската реч се отделят с тире. Според вида на изречението в пряката реч в края му може да се постави необходимият препинателен знак (въпросителна, удивителна, многоточие):

-          Леле, горо, майко мила! – провикна се той.

В) Когато авторската реч се намира между частите на пряката реч, възможни са два случая:

        = Пряката реч представлява самостоятелни изречения. Тя започва на нов ред с главна буква и се въвежда с тире. Авторската реч се въвежда с тире, започва с малка буква и завършва с точка. След авторската реч се поставя тире, а пряката реч продължава с главна буква:

-          Леле, горо, майко мила! – провикна се той. – Де са старите войводи, де са старите юнаци!

= Авторската реч разделя изречението от пряката реч. Авторовите думи се отделят от двете страни с тирета и започват с малка буква:

-          Аз дойдох – прекъсна ме той – не по своя работа.

!!! Ако между двете части на пряката реч, разкъсани от авторската, стои запетая, тя се поставя след авторската, пред тирето:

- Слушай, Стоене – той заговори по-меко, но решително, - утре тръгвам с тебе. (Сравни: “Слушай, Стоене, утре тръгвам с тебе.”)

 Г) Авторската реч, представляваща сложно изречение, може да бъде разделена от пряката реч. Първата част от авторската реч започва на нов ред, с главна буква и завършва с двоеточие, а втората част се отделя с тире, започва с малка буква и завършва с двоеточие. Пряката реч продължава с главна буква и се отделя от авторската с тире:

Когато сутрин станеше и по стар навик погледнеше небето, той не казваше както преди:

-          Ех, че време ли е, момчета! Пак ще се къпе в човешки пот майката земя, - ами бавно и с въздишка речеше: - Тежък ден ще бъде тоя – може и да вали. Човек не трябва всякога да вярва на утрото.

3. Когато пряката реч е във вид на отделна реплика и заема място между авторската  реч, се огражда с кавички. Възможни са три варианта при подреждане на синтактично свързани пряка и авторска реч:

А) Авторската реч предхожда пряката. В края на авторската реч се поставя двоеточие. Пряката реч се пише на същия ред, започва с главна буква и се огражда с кавички. Препинателният знак за край се поставя вътре в кавичките:

Огнянов си помисли: “Да имаш милост към немилостивите е така подло, както и да я очакваш от тях.”

Б) Авторската реч се намира след пряката. Пряката реч започва с главна буква и се огражда с кавички. Авторската реч се отделя с тире, започва и малка буква и завършва с точка:

“Дали не са ме усетили? “ – помисли си той.

В) Авторската реч се намира между пряката. Пряката реч се огражда с кавички, а вмъкнатата в нея авторска реч – със запетаи и тирета. Авторската реч започва с малка буква и завършва със запетая (точка и запетая) или точка.

“Жени тук, сред Джендемите, помисли си той; и това е добра плячка!”

 Ако след авторската реч е поставена точка, следващата я пряка реч започва с главна буква:

“Виж ти! – казва си той и поклаща глава. – Виж каква била работата.”

“Не игла, помисли си пак Шибил и въздъхна. Нож може да държи тъй в устата си (...)!”

 !!!При авторска реч, отделена с тирета, е възможно и да няма препинателен знак:

“И вълчета има! – викнаха децата – в чувала са!”

Непряката реч се оформя пунктуационно както авторската. Тогава обикновено думите на автора съставят главното изречение, а чуждите думи – подчинено допълнително:

Пряка реч:	Непряка реч:
Той въздъхна: - Никак не съм добре.	Той каза с въздишка , че не е добре.
Мария попита: - Ще дойдеш ли утре?	Мария попита дали ще дойдеш утре.
Майка му каза: - Отивай на училище!	Майка му каза да отива на училище.

В художествените произведения съществува и т. нар. полупряка реч. При нея авторът навлиза в мислите и чувствата на героя и говори от негово име, без да го цитира. Полупряката реч се оформя пунктуационно като непряката и авторската:

След това заговориха за наема. По време на разговора всеки откри по нещо от своя личен живот. Жената била вдовица и получавала малка пенсия. Помагала си с наема от стаята. Мъжът й умрял преди няколко години.

Шибил я гледаше учуден. Какъв ще е тоя дявол?

Графично оформяне на цитати

Цитатите са думи на друго лице, предадени в същия вид, както са казани или написани. Те са разновидност на пряката реч и се ограждат в кавички. Към цитатите се отнасят и отделни думи, изрази, мисли, предадено дословно:

Малкият застана до вратата и помоли да му “отволя”.

Ако цитатът се състои от самостоятелни изречения, препинателните знаци се употребяват както при пряката реч:

“Чл. 302 (1). Лицата, ненавършили 16 години, се приемат на работа след обстоен медицински преглед и медицинско заключение, че са годни да извършат съответната работа и тя няма да увреди здравето и да попречи на правилното им физическо и умствено развитие.”

! Знакът за край на изречението е преди кавичките!

Ако цитатът се слива с думите на автора, оформя една обща, завършена мисъл и образува синтактично единство, кавичките се запазват, а препинателните знаци се употребяват както при обикновено изречение:

Езиковата форма възкресява и епоха, и герои, и притежава “една особена прелест, която би пропаднала, ако всичко се преразкаже на сегашния литературен език”.

!Знакът за край на изречението остава след кавичките!

Когато в цитата, представящ изречение, има вътрешен цитат в началото или в края на изречението, не се допускат двойни кавички. Ако вътрешен цитат завършва с въпросителен, удивителен знак или скоба, които разделят двойните кавички, те се поставят:

Той попита: “Чел ли си “Време разделно”?”

Ако в средата или в края на цитата са вмъкнати разяснителни думи на автора, те се ограждат с тирета:

“През IX век книгата с форма на свитък е почти изчезнала – отбелязва авторката, - тъй като е на изчезване и материалът, подходящ за свитък – папиросът.”

Цитат, набран с друг шрифт на същия ред или на нов ред , не е необходимо да се поставя в кавички. Запазват се само кавички от пряка реч или вътрешен цитат:

Творбата “Проглас към Евангелието” представлява възхвала на словото като божи дар и като средство за познание и спасение.

                Голи са без книги всички народи,

                не можейки да се борят без оръжие

                с противника на нашите души...

Или:

Творбата “Проглас към Евангелието” възхвалява словото като божи дар. Голи са без книги всичките народи, / не можейки да се борят без оръжие / с противника на нашите души ...

! Най-често оформяме цитатите като самостоятелни абзаци, когато поставяме мото и цитираме поезия. Запомнете: мотото не се поставя в кавички! Не е прието цитат от прозаичен текст да се оформя като самостоятелен абзац, освен ако е мото.

Когато цитираме два-три стиха от поетически текст, можем да разположим цитата линейно на реда, но в такъв случай краят на всеки стих трябва да бъде обозначен със знак  /   или //.

! Когато в цитирания текст има вътрешен цитат, кавичките се запазват, независимо, че цитатът е в самостоятелен абзац:

Изключително вълнуващи са думите на героинята:

“На живот си ми господар,

на волята не ми си.”

(Сравни с оригиналния текст:

Гергана дума продума:

“На живот си ми господар,

на волята не ми си(...)” )

! Когато правим съкращение в цитирания текст, задължително поставяме многоточието в скоби, за да обозначим ясно, че съкращението е направено от нас:  “Чл. 302 (1). Лицата, ненавършили 16 години, се приемат на работа след (...) медицинско заключение, че (...) тя няма да увреди здравето (...).”

! Ако в цитирания откъс поради замяна на името на съответния предмет с местоимение могат да възникнат неясноти, в скоби поставяме съществителното име с указание, че ние сме направили бележката : “Лицата, ненавършили 16 години се приемат (...) след медицинско заключение, че тя (работата – б. м.) няма да увреди здравето (...) .” По същия начин постъпваме и когато подчертаем отделни думи от цитата.

Стилистични тропи и фигури

Стилистични тропи и фигури

1.Стилистични тропи – думи и изрази, които функционират в текста с преносните си значения.

1.1.Метафорични	1.2. Метонимични	1.3. Количествени
1.1.1. Епитет	1.2.1. Метонимия	1.3.1. Хипербола
1.1.2.Сравнение	1.2.2. Синекдоха	1.3.2. Литота
1.1.3. Метафора	1.2.3. Перифраза
1.1.4. Антономасия	1.2.4. Евфемизъм
1.1.5. Олицетворение
1.1.6. Алегория
1.1.7.Символ
1.1.8. Ирония

1.1.   Метафорични тропи – названието или качества на един предмет се пренасят върху друг на базата на прилика, сходство:

1.1.1.        Епитет – художествено определение: “белоцветните вишни”, “спомени лишни”.

1.1.2.        Сравнение – задължително съдържа дума за сравняване: “като”, “сякаш”, “същи”: “гладен като вълк”, “възглавието – камен същи”.

1.1.3.        Метафора – скрито сравнение: “златни ръце” (метафоричен епитет), “лицето й пламна” (метафоричен глагол), “очи-череши, снага – топола” (метафора).

1.1.4.        Антономасия – героят се назовава с името на носител на подобни на неговите качества: Постъпихме като истински байганьовци.

1.1.5.        Олицетворение – качества на човека се приписват на животни, предмети, абстрактни понятия: “През гората шумолят тихите нозе на есента”.

1.1.6.        Алегория – нравствени качества на човека се изразяват чрез предмет, явление, животно; алегоричните образи обикновено са утвърдени от традицията: Вълкът обикновено въплъщава глупостта, Лисицата – хитростта; алегория се използва в пословиците и поговорките: “Дървото се превива, докато е младо”.

1.1.7.        Символ – визуален образ, чрез който авторът изразява определена идея или душевно състояние; специфични за отделните литературни школи и направления, което предполага предварителното им познаване: кула от слонова кост (извисеност над тълпата, самотност и отчуждение – при символистите).

1.1.8.        Ирония – дума или израз, в чието значение се влага противоположен смисъл: “Ама че си умен!” ( за някого, който е направил глупост), “гениалната економка” ( за Неновица, която е скъперница).

1.2.   Метонимични тропи – названието на един предмет се пренася върху друг на базата на постоянна връзка между тях, на сродство.

1.2.1.        Метонимия – името на цялото вместо на частта от него, на автора вместо на творбата:  “Върхът отговори...”, “Обичам да слушам Шопен”.

1.2.2.        Синекдоха – името на частта вместо цялото: “бащино огнище”, “Брадата изчезна в навалицата” (вместо “човека с брадата”).

1.2.3.        Перифраза – названието на предмета се заменя с описателен израз за предаване на негово същностни качества: “патриархът на българската литература”, “авторът на “Немили-недраги” (вместо Вазов); “чудната игра на природата” (вместо Ниагара).

1.2.4.        Евфемизъм – замяна на един израз с друг, за да се спести неприятното въздействие: “напусна ни”, “отиде си от нас”, “почина” (вместо “умря”), “освободиха го от работа” (вм. “уволниха го”).

1.3.   Количествени тропи.

1.3.1.        Хипербола – признаците на предмета преднамерено се преувеличават:

Кат замахна сабя дамаскиня,

троицата отведнъж паднаха (...)

1.3.2. Литота – признаците на предмета преднамерено се преумаляват: “Почакай една минутка” (вм. “Почакай малко”).

2.        Стилистични фигури – изрази, в които значенията на думите се съчетават по необичаен начин.

2.1.   Фигури на неравенството:

2.1.1.        Климакс – възходяща градация, степенуване значенията на думите от най-неутралното към най-силното: “Бръчков ще го усетят, ще го хванат, ще го обесят”.

2.1.2.        Антиклимакс – низходяща градация: “Коли, беси, бие, псува / и глоби народ поробен”.

2.2.   Фигури на противоположността:

2.2.1.        Оксиморон – предметът на речта се характеризира чрез признак, който противоречи на неговата същност: “богатият сиромах”, “живият труп”.

2.2.2.        Антитеза – противопоставяне на противоположни неща, за да бъде постигнат контраст: “Богатият и в делник пирува, сиромахът и на празник гладува”.

2.3.   Фигури на тъждеството.

2.3.1.        Синонимна фигура – състои се от синоними или контекстови синоними: “и в нас чувства силни, големи плоди”.

2.3.2.        Етимологична фигура – състои се от еднокоренни думи: “черни чернеят”, “ден денувам”, “нощ нощувам”.

2.3.3.        Повторение:

2.3.3.1.  Анафора – в началото на съседни стихове:

Език свещен на моите деди,

език на мъки, стонове вековни,

език на тая, дето ни роди (...)

2.3.3.2.  Епифора – в края на съседни стихове:

Това е песен!

Да, това е песен!

2.3.3.3.  Епанафора – дума от края на единия стих се повтаря в началото на другия, спираловидно повторение:

Кажи им, майко, да помнят,

да помнят, мене да търсят (...)

2.4.   Словоредни и синтактични фигури.

2.4.1.        Инверсия – разменен, необичаен словоред: “братя невръстни”, “език свещен”, “език прекрасен”.

2.4.2.        Елипса – пропускане на част от изречението с оглед повишаване на динамиката:

Всяко дърво меч е, всякой камък бомба,

всяко нещо удар, всяка душа – плам (...)

2.4.3.        Апосиопеза – замълчаване в знак на силни чувства, графически се отбелязва с многоточие:

Пък тогаз ... майко, прощавай!

Ти, либе, не ме забравяй!

2.4.4.        Синтактичен паралелизъм – фигура от изречения със сходен строеж .(Виж примера от 2.4.2!)

2.4.5.        Образен паралелизъм – паралелни описания на картини от природния и от човешкия свят:

лоза се окол явора обви –

около Ива Ралица девойка!

2.4.6. Анжамбман – пренасяне на част от фраза от началото на един стих в другия, при което в края на стиха се получава пауза, несъвпадаща с паузите, произлизащи от синтактичния строеж на изречението:

Тук първи път чух възглас: - Престани

да вярваш и да дириш – забранен е

на любовта плодът (…)

2.4.7.        Алитерация – повторение на едни и същи или близки по звучене съгласни звукове:

Гарванът грачи грозно, зловещо (…)

2.4.8.        Асонанс – повторение на едни и същи или близки по звучене гласни звукове:

Настане вечер, месец изгрее,

Звезди обсипят свода небесен;

Гора зашуми, вятър повее, -

Балканът пее хайдушка песен!