"Ний" и "Юноша"

“Ний” – духовната биография на множеството, проглеждането:

*настоящето на масата е белязано от страданието, “сирачеството” вследствие отчуждението от земята майка (“чужда е за нас кърмящата й гръд”);

разкъсаната връзка между раждащата  - земята – и родените- децата- отваря пътя към смъртта (“Угасваме в тъма”, “гаснем сред печал”, “ний, бледни смъртници”, “дебнещата смърт”);

*страданието е сакрализирано, то разкрива и месианското в съдбата на онеправданите (“ръсим своя друм /с сълзи и кървав пот”, “чела със трънени венци” – алюзии с кръстните мъки на Исус); те са призвани да възкресят човечеството за нов живот;

*бъдещето на колектива буди възторг и оптимизъм; то се свързва с представата за Съдния ден (“Но иде ден на съд (...)”), с картината на разразяващия се “свещен гняв”, движещ масите в техния бунт;

*въставането е представено като акт на отхвърляне на “греха” и “срама”, то е в името на реабилитирането на човека, на възстановяване на разкъсаната връзка с майката земя;

*контрастът – доминираща поетическа фигура в стихотворението (опозицията мрак-светлина); тъмата, гаснещото, черното са символи на злото, на несправедливия обществен порядък; лъчите, огненото, светлината – на копнежите за справедливост;

*внушението за мощта на множеството е постигнато чрез образната идентификация с внушителни природни феномени (“океан от огнени вълни”, :възбунени вълни издигат се със рев”, “надвисва ураган”).

“Юноша” – идейно-емоционалната биография на пролетария; разказ за пътя на осъзнаването:

*стихотворението е изградено от три различни по обем образно-тематични части;

емоционалната схема, по която се разгръща лирическият сюжет, редува възторг – разочарование – възторг; завръщането във финала към началния тип изживяване всъщност е преосмисляне на семантиката и произхода на истински позитивното в човешкия живот;

*биографията на лирическия човек започва с мечтите на младостта, асоциирана с началото, пролетта, чистотата; копнежите са представени чрез стиловия регистър на символизма (“друм от цветя”, “колесница от лунни лъчи”), чрез което се подчертава тяхната илюзорност и непостижимост;

*действителността ( II смислова част) е представена чрез алегорическа картина (“пред раззинали бездни до черни стени / окова ме злодей непознат”, “златолуспест гигант се изправи сред кръв”); апокалиптичното видение е в подчертано тъмни бои (“черни стени”, “черна сянка”, “полумрака”, “тъма”);

фонетичната анафора обвързва в семантична близост златото и злото (“злодей... злоба ... златолуспест гигант ...Златний телец”);

братята на Аз-а са роби (“оковния звън ... робски керван ... окован”);

отпратките към библейския текст (“Златний телец”, “трънен венец”, “златолуспестият” гигант, напомнящ за звяра от Апокалипсиса) придават на настоящето особени смислови измерения – то напомня за съдните дни и свършека на света;

революцията, за която жадува лирическият Аз, придобива не само социален, но и етически смисъл;

*в последните три строфи Аз-ът се завръща към  възторженопатосното изживяване, но то е обвързано с друг тип мечтателност – с визията  за пожара на революцията (“Ах, блеснете пожари ...”, “Нека пламне земята за пир непознат, / нека гръм да трещи, да руши ... Ураган, ураган от души!”);

революцията се свързва с тържеството на светлината над мрака, с образа на урагана, на помитащата всичко буря; повелителните форми (“блеснете”, “загърмете”, “нека пламне”) превръщат призива в заклинателен императив;

революцията дава мотивация на битието и превръща смъртта в осъзнат избор (“аз ще знам за какво ще умра”);

*лирическата биография на юношата, тръгнала от наивните мечти на младостта, достига до себеразбирането на индивида чрез принадлежността му към тълпите (“И тогава, залюбен в тълпите ...”); сливането с тях е изключителният шанс на човека да открие своята мисия и да осмисли земното си съществуване.

"Йохан"

„Йохан”

Акценти за интерпретация

1.Творбата – отклик от въстанието на спартакистите в Берлин през 1919 г. Независимо от конкретните реалии (немското име на героя, образа на Берлин) Смирненски изгражда обобщената представа за анонимния борец, един от тълпите, загиващ на барикадата. (За разлика от други текстове, породени от същото събитие, които разкриват образа на водача – „Карл Либкнехт”, „Роза Люксембург”.)

2.Изградена е композиционна рамка, чрез която героят е представен в битието си на съпруг и баща. Интимната сцена противостои на описанието на битката в същинската част и налага идеята за пожертваното лично щастие в името на бъдещия справедлив свят.

3.Първата смислова част е построена на принципа на контраста – противопоставени са тихата вечерна картина и образът на разбунтувания град.

А) Началният пейзаж е изграден чрез символистична образност („мъртвата градина”, „коси от черен мрак”); налага се усещането за меланхолия, тъга, печал;

Б) Героят е ситуиран в граничното пространство, прекрачването на прага е и преодоляване на символичната граница между примиреността и борбата, то маркира променения статут на човека – от жертва той се превръща в борец за новия свят;

В) Текстът представя една архетипна ситуация – на прощаването със семейството преди решителния бой. Сцената напомня за прощаването на Хектор с Андромаха от шеста песен на „Илиада” – с безмълвната тъга на жената, с пестеливостта на жестовете и емоционалната напрегнатост на героите. Отговорността за семейството мотивира бореца да участва в битката за един по-достоен живот. Метафората „опусте” предсказва предстоящата загуба.

Г) Образът на въстаналия град е контрастно противопоставен на началната картина – метафорите „екна”, „раздра” внушават взривяването на покоя и тишината; променя се и цветовата символика – червеният цвят ( „кат рубин”) е знак за бунта, жертвеността.

4. Втората смислова част рисува картината на битката и изяснява мястото на човека в нея:

А) Героят е представен чрез своята анонимност (двукратното повторение „непознат”) – имплицитно е заложена идеята, че революцията е дело на множеството безименни хора, дръзнали да се противопоставят на установения порядък;

Б) битката е нарисувана със средствата на романтическата поетика, назована е като буря, вихър (аналогия с Ботевите творби); Смъртта също придобива романтически очертания – представена е като физическа гибел („труп до труп”), но и като път към духовно безсмъртие („ не в една / десница още пушката дими”);

В) на въстаниците контрастно са противопоставени образите на хусарите, „огненият лик” на картечниците предсказва изхода от физическия сблъсък.

5. Героят излиза от своята анонимност в миговете преди смъртта си. В третата част е разкрит образът на човека, превърнал се в „някой исполин”чрез своята храброст и жертвоготовност (Вазов – „Кочо”; Гео Милев – сцената с поп Андрей в „Септември):

А) Сблъсъкът между двете враждуващи сили е изместен от словесния сблъсък между Йохан и хусаря; чрез разменените реплики е изразена идеята за величието на човека и за безсмъртието в битката; откъсът съдържа кулминацията на текста;

Б) Репликите на Йохан разкриват идеята за приемствеността в борбата: „Всяка капка кръв пред вас / ще бликне нови хиляди борци!” (Текстът представлява цитат от реч на Карл Либкнехт  - водача на въстанието в Берлин.) Думите на Йохан изразяват вярата му в бъдещето и разкриват обречеността на стария свят: „дванайсетият кобен час” предвещава идването на новото, промяната, заради която героят се жертва.

В) Чрез антитезите „рабски син” – „исполин”, „Ръцете горе (…)” – „Челата горе!” е разкрито величието на бореца за бъдещия свят;

Г) Натуралистичният детайл („пръсна черепа му със приклад”) внушава грозотата на смъртта и духовната победа на човека над жестокостта и насилието.

6. Чрез финалната IV част се затваря композиционната рамка:

А) предутринният здрач символизира светлината, вярата в бъдещето, заради което героят е пожертвал личното си щастие;

Б) Жестовете на жената изразяват едновременно болката („избухваше в несдържан горък плач”) и надеждата („чакаше със поглед замечтан”), те загатват семейната трагедия и утвърждават идеята на текста, че в името на колективния идеал трябва да бъде пожертвано личното (както в Ботевата поезия)..

7. Образът на анонимния борец за по-справедливото бъдеще има своеобразното си продължения в творчеството на Гео Милев и на Никола Вапцаров.

        

Пунктуация в сложното изречение

УПОТРЕБА НА ЗАПЕТАЯ В СЛОЖНОТО ИЗРЕЧЕНИЕ

I.В рамките на сложното изречение запетая се пише за отделяне на простите изречения в състава на сложното в следните случаи:

1.Пред всяко просто изречение (след първото), свързано безсъюзно:

Работниците се спираха пред таблото, оживено говореха, вълнуваха се.

Забележка: Елиптичните изречения също се отделят със запетая:

Той заминава днес, аз – в понеделник.

2.Пред простите изречения в състава на сложното, свързани със съчинителни или подчинителни съюзи или съюзни връзки, като например: а, но, че, пък, обаче, само че, като, докато, дето, който, както, когато, колкото, защото, щом, макар и да, вместо да и др., независмо от вида на простите изречения:

Жената влезе в магазина, а детето остана пред входа. Той се поколеба за момент, но после продължи разказа си. Послушай малко музика, докато си свърша работата. Глупак е, който ви вярва.

Забележка I. Не се пише запетая между два съюза, следващи непосредствео един след друг, когато първият от тях е едносричен и няма собствено ударение:

Той потропа на вратата, но като не получи отговор, отмина. Но тъй като късно осъзна всичко това, нищо не можеше да направи.

Но! Не бива да се обезкуражаваме, защото, ако се съди по всичко, проектът ще успее.

Забележка II. Не се пише запетая и между неударен едносричен съюз и следващо причастие или деепричастие, въвеждащо обособена част:

Той помисли да се възпротиви, но осъзнал безсмислието на всеки протест, отпусна ръце.

Но: Тяхната борба се следеше по цял свят, защото, отстоявайки свободата на своята родина, те доказаха, че са достойни за нея.

Забележка III: Не се пише запетая пред подчинено изречение, въведено чрез съюзна дума, ако непосредствено пред нея стои уточняващо наречие, например: само, едва, чак, даже, тъкмо, именно, дълго, много, малко и др., или отрицание не:

Ще повярвам чак когато видя с очите си. Момчетата отиваха на училище дълго преди да започнат занятията. Аз се върнах вкъщи не защото тук ще си почина най-добре.

Забележка IV. Когато подчиненото изречение, въведено чрез съюзна дума, пред която има уточняващо наречие, стои на първо място, то се отделя от следващото със запетая:

Само който ме обича, ще намери сили да ме следва. Малко преди да замине, той ми предаде писмото.

Забележка IV. Не се пише запетая и при някои устойчиви съчетания, съдържащи местоимение-съюз от типа на който и да е, колкото искам, каквото ми хрумне, когато и да отида  т. н., ако се схващат като съчетания – синоними на отделни думи:

Глупаци колкото щеш (= глупаци много). Не е разбрал както трябва (=достатъчно) творчеството на Светослав Минков. Лиляна метна каквото и попадна под ръка (=нещо) и продължи да чете.

3.Пред сложни съюзи като при все че, макар да, така че, въпреки че и пред съчетанията при условие че, при положение че, когато са употребени като съюзи, запетая се пише само пред целия съюз:

Той беше принуден да направи това, макар да не му беше лесно. Ще завършим в срок работата, при положение че ни осигурят машини.

Заб. I. Съчетанията от съществително име и предлог от типа под предлог, при условие, при положение, в знак и др. подобни, намиращи се в края на главното изречение, могат да бъдат пояснявани от подчинени определителни изречения, въведени чрез съюза че. В тези случаи предложните съчетания не образуват сложни съюзи със следващия съюз че, поради което пред него се поставя запетая:

Не му плащат под предлог, че ще учи занаят. Очите му пламнаха в знак, че той знае тайната.

Заб. II. Съседни думи и съюзи, които напомнят съчетания от т.3 и т.3, заб. I, не винаги образуват сложни съюзи, защото могат да се отнасят към различни изречения. Тогава те се разделят със запетая:

Запомних те така, както те видях в онзи паметен ден. Сравнете: Познавам планината така (=толкова добре), че няма опасност да объркам пътя. Но: Познавам планината, така че няма опасност да объркам пътя.

Заб. III. Когато относително местоимение или наречие, употребено като съюз, се предхожда от уточняващи го части, запетаята се поставя пред тях:

Аз вярвам на човека, чрез когото научих всичко това. Сведенията, въз основа на които изготвихме плана, са проверени.

4.В сложни изречения, чиито прости изречения са свързани чрез повторителни съюзи – и – и, или – или, дали – дали, дали – или, нито – нито, ту – ту и др. – запетая се пиша пред всеки повторно употребен съюз:

Дали ще ме изслушат, или ще ме отпратят още от вратата? Нито пари спечели, нито дом събра, нито в работата си успя да напредне.

Заб. Ако повторно употребеният съюз и няма характер на повторителен съюз, пред него не се пише запетая:

Вратата беше широко отворена и децата свободно влизаха и излизаха.

II.Не се пише запетая за отделяне на простите изречения в състава на сложното изречение в следните случаи:

1.Пред просто изречение, свързано с еднократно употребени съюзи и, да, или:

Той се върна и ме повика. Не бих искал да остане с погрешно впечатление. Ще ме чакаш на улицата или ще влезеш в сладкарницата.

Заб. I. Пред и, употребен като присъединителен съюз, се поставя запетая или тире. Понякога тя се заменя с точка в зависимост от това, доколко авторът иска да наблегне на присъединената част. Пред присъединителен съюз и то винаги се поставя препинателен знак (запетая или точка):

Ще идем, и само двамата – няма да ни чува селото.

Май като че иска да ти става зет. И не е лош, учен човек е.

Четох, и то здравата. (Четох - и то здравата.)

Той ми помогна. И тъкмо навреме.

Заб. II. Ако връзката между двете изречения е подчинителна, запетая се поставя независимо от това, че между тях е вмъкнато и. В такъв случай и може да изпълнява роля на присъединителен съюз или на усилваща частица:

Да починат малко конете, и пак тръгваме. Като му метнем един бой, и майчиното си мляко ще изкаже.

Заб. III. Ако пред съюз и стои обособена или вметната част, тя се отделя от него със запетая:

Той се изкачи тичешком на трибуната, вдъхновен и развълнуван, и всички погледи се отправиха към него.

Заб. IV. Ако подчиненото изречение, въведено чрез съюза да, стои на първо място, то се отделя със запетая:

Да отидат всички, беше невъзможно. Да оставам повече тук, няма никакъв смисъл

Заб. V. Когато подчиненото изречение, въведено чрез съюза да, стои след съществително, придружено от показателно местоимение, то се отеля със запетая:

Тази мисъл, да поеме вината върху себе си, го привличаше и вълнуваше.

Заб. VI. Ако съюзът да образува сложен съюз с предходен предлог (без, преди, за), запетая се поставя пред сложния съюз:

Опитай се да се измъкнеш, преди да са те усетили. Те ще се борят докрай, без да жалят живота си.

Заб. VII. Ако съюзът да е употребен в значение на условен съюз ако или на сложен съюз за да, пред него се пише запетая:

Щеше още дълго да стоиш на пътя, да (=ако) не беше те прибрал чичо ти Иван. Не му казвай какво се говори за него, да(=за да)  не се ядоса.

2.Пред подчинено въпросително изречение, въведено с местоимение или частица:

Трябва да знаем какво става там. Трябва да сме наясно на какво можем да разчитаме. Кажи ни определено ще дойдеш ли довечера у нас.

Заб. I. Ако подчиненото въпросително изречение, въведено с местоимение или частица, стои на първо място, то се отделя от следващото със запетая:

Какъв ще бъде резултатът от операцията, още никой не можеше да каже. Успяла ли е Мила да се свърже с майка си, ние не знаехме.

III. Като знак за ГРАФИЧНО ОФОРМЯНЕ запетаята се пише в следните случаи:

1.    За отделяне на място от дата: София, 5 май 1965г.;

2.    За означаване на десетични дроби: 10,5 (= десет цяло и пет десети);

3.    За означаване на часове, минути и секунди: 10,30 ч.; 16,05,10 ч. (=16 часа 5 минути и 10 секунди).  

Пунктуация на простото изречение

ПРОСТО ИЗРЕЧЕНИЕ. ПУНКТУАЦИЯ

1. Когато са заглавия, в края на безглаголните изречения не се поставя точка:

Островът на съкровищата

Козият рог

2. В пословиците и поговорките с непълни изречения на мястото на пропуснатата дума се поставя тире:

                Казали на лисицата, а тя – на опашката си.

                Добра дума – златен ключ.

                Умният говори с делата си, а глупавият – с езика си.

РАЗШИРЯВАНЕ НА ПРОСТИТЕ ИЗРЕЧЕНСКИ СТРУКТУРИ

1.        Повторени части на изречението – разширяването на една главна или на второстепенна част може да стане чрез нейното повтаряне. Повторените части се отделят със запетая:

Издигна се високо, високо.

 Юнак, юнак беше той.

2.        Еднородни части – поясняват една и съща дума и се откриват с един и същ въпрос. Свързват се безсъюзно или с помощта на съюзи ( и, или, но, а, обаче).

Еднородните части, свързани безсъюзно, се отделят със запетая:

Жени, мъже и деца се събраха на площада.

Когато еднородните части са свързани със и / или, употребени еднократно, запетая не се пише:

Мама и татко се прибират в сряда. Извикай майка си или баща си.

Когато и / или са употребени многократно, запетая не се пише само пред първия съюз:

Ще отсъствам и във вторник, и в сряда, и в четвъртък.

Ще чета или вестник, или книга.

! Когато или, еднократно употребен, има характер на обяснителен съюз и значението му е близко до значението на тоест, сиреч, въведената с него част се отделя със запетаи:

                Комбинационното разсейване, или ефектът на Раман, е важна част от молекулната спектроскопия.

3.        Обособени части – второстепенни части, които обособяваме с помощта на паузите и интонацията ( в устната реч) и чрез пунктуационни знаци ( в писмената) с цел да ги откроим смислово.

Обособените части могат да бъдат:

- определения: Жената, стройна и хубава, вървеше по улицата.

- приложения: Град София (старата Сердика) бил малък град.

Чужденецът, французин, знаеше малко български.

- допълнения: Той чете книга, романа “Под игото”.

- обстоятелствени пояснения: Той замина горе, в планината.

Пунктуация:Обособените части се отделят чрез запетаи. Понякога като знак за по-силно смислово открояване могат да бъдат използвани тирето и скобите.

Момчето, изнервено до краен предел, излезе от стаята.

Майката – примряла от студ и изнервена от дългото чакане – отново закрачи напред-назад.

                Части на изречението, въведени чрез съюз като с уточняващо значение, се отделят със запетаи:

Някои работници, като Тенев и Марков, се справят отлично с работата.

4.        Вметнати думи – те нямат формална връзка с частите на изречението и чрез тях говорещият изразява отношението си към онова, което съобщава:

Аз, надявам се, скоро ще се върна.

Първо, това не е така, и второ, ти нямаш нищо общо със случилото се.

! Със запетая се ограждат глаголни думи и изрази, както и някои думи и изрази, с които една мисъл се противопоставя на друга, както и разделители на речта: да кажем, надявам се, мисля, разбира се, изглежда, тъй да се каже, напротив, обратно, от една страна, от друга страна,, първо, второ и т. н.

! Не се ограждат със запетаи следните въвеждащи думи и изрази: обаче, например, според мене, по мое мнение, може би, наистина, следователно, значи (= следователно), вероятно, по всяка вероятност, сякаш, навярно, очевидно, по такъв начин, като че ли, всъщност:

Следователно опитът е неуспешен.

Ти значи не ме разбра.

Ако въвеждащата дума или израз се свързва смислово и синтактично с предшестващата дума или израз, която се отделя със запетая от останалия състав на изречението,  запетаята се поставя след втората въвеждаща дума:

От друга страна обаче, температурата не трябва да се повишава.

Но: Мисля, по такъв начин всички ще бъдат доволни.

Рядко при изброените думи и изрази може да се постави запетая, за да се избегне двусмислие:

Ето, по такъв начин, ние се измъкнахме от затруднението.

Ако думи и изрази като обаче, следователно, значи, сякаш и др. стоят в началото на просто изречение вътре в сложно изречение, пред тях се пише запетая:

Той искаше да се яви на конкурса, обаче не успя да се подготви добре.

5.        Обръщения в рамките на изречението – думи, които служат за осъществяване на контакт със събеседника.:

Майко, къде ми е чантата?

Вие, господине, къде сте били тогава?

В поезията се срещат обръщения  към неодушевени предмети: горо, земьо, родино и др.:

О, майко моя, родино мила ...

Черней горо, черней сестро, двама да чернеем ...

Обръщенията се отделят със запетая. Когато към обръщението има определение, запетаята отделя цялото словосъчетание:

Откак се е, мила моя майно ле, зора зазорила ...

Частиците при обръщение се отделят със запетая, ако стоят пред него. Ако стоят след него, частиците не се отделят със запетая:

        Ти ли си бре, сине! Кольо бре, нали щеше круши да ми донесеш?

"Тиха победа"

1.В творбата са трансформирани образи и мотиви, които присъстват трайно в Дебеляновата поезия – за търсената и намерена утеха, за завръщането и „присрещането” в пространството за родното, за преодоляването на самотата чрез приобщаването към близките хора в сакралния свят на своето.


2.Заглавието кореспондира с финалния стих. В текста са противопоставени „тихата” победа на духа и шумната, колективно празнувана победа („плющят победни знамена”) във войната. В това противопоставяне се открояват различията между колективните проекти за спасение и щастие и индивидуалните представи на героя.


3.Войната е представена като особено време – пространство, което изтръгва човека от делничния ритъм и го поставя в ситуация на пределно напрежение. Тя изисква „вярност на дълга”, готовност за саможертва („чер жъртвен кръст е начертан”), но дава и друг поглед към живота, шанс за битийни прозрения, които променят възприятията.


4.Пред лицето на войната и смъртта героят преодолява болезненото чувство за самотност и се превръща в част от безименното човешко множество („сроди се малък и велик”). Той достига до прозрението за кръговрата на живота, за преходността на всичко в света, част от който е и човекът: „Че светли тайни дух прозря (…) твоят дял / е дълг на хрупкавия злак - / земята-майка опознал, / при нея да се върне пак.”


5.Смъртта не е осмислена като трагедия, a като шанс да бъде преодоляно страданието чрез завръщането към майката земя, чрез откриването на вечната хармония, възможна единствено чрез потъването в небитието.


6.Смъртта е представена и чрез символния образ на майката земя, която очаква своето дете (“Тиха победа”). В стихотворението пейзажните елементи носят подчертано символистичен заряд (С. Хаджикосев). Пейзажът е “отвъден”, образът на майката земя може да се идентифицира със смъртта, призовавана от “разблудната царкиня”. Строфата, в която е представена, е изумителен български вариант на “елисейските полета”:
Венци от слънчеви цветя
в градини слънчеви плете
и в кротък унес чака те
да дойде нейното дете.
Това дори не е характерният за символистите вътрешен пейзаж, а опит за обективиране на инобитието. Смъртта приласкава и дарява търсената, но ненамерена в живота утеха.(Паметникът пред родната къща на Дебелянов – статуята на Иван Лазаров на чакащата майка – е придружен от паметна плоча с горепосочените стихове. Той е пресъздал една парадоксална ситуация – знае се, че майката на Дебелянов е умряла преди самия него. Той е показателен за това, че в нашата културна традиция “смъртта утешителка” е преосмислена в образа на очакващата майка, извисен до образ символ на майчината любов.)

Модели за интерпретация

ХАРАКТЕРИСТИКА НА ЛИТЕРАТУРЕН ГЕРОЙ

1. Начин, по който авторът го въвежда в повествованието.

2. Символика на името.

3. Външен портрет.

4. Речева характеристика (диалог, вътрешен монолог).

5. Отношение на другите герои към него.

6. Отношение на героя към другите.

7. Отношение към себе си (способност за самоанализ и самооценка).

8. Отношение не повествователя към героя.

9. Развитие на характера (съдбата на героя).

10. Финална позиция на героя и на автора за него.

АНАЛИЗ НА ЛИРИЧЕСКА ТВОРБА

1. Към кой период от развитието на литературата принадлежи авторът? Какво е характерно за периода? Какво е характерно за творчеството на автора? Как творбата се вписва в него?

2. Тема и идея на творбата.

3. Кой е лирическият герой / субект /говорител и каква е философията му? Има ли разлика между лирически герой и говорител?

4. Роля на заглавието (или на липсата на заглавие).

5. Как се съотнасят началото и краят? Как е оформена поантата?

6. Как е композирана творбата (смислови части, контраст, повторителност)?

7. Как са представени художественото време и художественото пространство?

8. С помощта на какви изразни средства са постигнати внушенията?

9. Как кореспондира текстът с други текстове? Оценка за значението и актуалността му.


АНАЛИЗ НА ЕПИЧЕСКА ТВОРБА


1. Тема и идея.

2. Основен конфликт (развитие).


3. Сюжет и фабула. Композиция.

4. Персонажна система.

5. Как функционира понятието „повествовател”?

6. Художествено време и пространство. Пейзаж.

“Сиротна песен” Акценти за аналитични наблюдения

1. Тема: Стихотворението интерпретира една от ключовите теми за фронтовата лирика на Дебелянов – предчувствието за приближаващата смърт и готовността на лирическия герой да я приеме. То съдържа равносметката за проживяното и несбъдналото се в живота на героя и непатетичното сбогуване със съществуването, поради което е поставено от съставителите на ключовото последно място в стихосбирката.

2.Идея: Творбата налага идеята за смъртта като алтернатива на пропиления живот, като спасение и утеха, поради което тя се приема с примиреност.

3. Смисъл на заглавието: То поставя акцент върху сиротността и самотата, в които е преминал животът на героя. Мотивът за песента от заглавието зазвучава във финалната строфа, която налага сравнението на героя с “песента, навяваща ненужен спомен”. Така се разгръща представата за бездомника, чиито живот и смърт остават незабелязани от никого.

4. Стихотворението започва като завещание, с условното “ако загина”, което на финала е заменено от категорично звучащото “ще си отида от света”, утвърждаващо смъртта като вече решен жребий. Между предположението и категоричното утвърждаване е заключена равносметката на героя, ретроспективното вглеждане в изминатия път.

5. Първата строфа представя трагичната самотност на героя. Преосмислен е Ботевият поетичен модел, според който героят тръгва от бащиното огнище, обединило майка, либе, баща и братя, очакващи неговото завръщане или вестта за трагичната му смърт. Дебеляновият лирически герой изживява битието като лишеност. Това е изначалната лишеност – съдба и проклятие за самотника. Последователно се изтъква липсата на майка, жена, другари, която потвърждава констатацията: “жал никого не ще попари”. Героят изживява самотата си дори и пред прага на смъртта.

6. Мотивът за неизживения живот е разгърнат чрез мотива за пътя, низ от лишености. Той е описан изцяло в стратегията на негацията (отрицанието) – чрез глаголните форми за отрицание (“не ще”, “не найдох”, “нямам”) и смислов близкия глагол “загубих”; чрез епитетите “нерад”, “несподелени”. Текстът градира лишеностите: “изгубих”, “не найдох”, “нямам”. Дори и лексемата, чрез която се загатва за имането (“богатствата”) е използвана иронично – имането се състои от “горести” и “радости насподелени”.

7. Ако за Ботевия лирически герой смъртта е освободеност, за Дебеляновия тя е утеха и единствена победа.

8. В лексемата “победа” е снет големият исторически сюжет на нацията, величавите проекти за колективното бъдеще, които войната обслужва. Човекът на Дебелянов не е тотално конфронтиран с героическия разказ, но не е и встрастен в него. Той е на ръба на приобщеността и дистанцирането от другите.

9. Последната строфа събира ключови за Дебеляновата поезия думи – “бездомен”, “песен”, “спомен”. Лирическият Аз заприличва на това, което неговият житейски дубльор (поетът) е писал, заприличва на негова творба. Жестът на преминаване в отвъдното е назован евфемистично (“ще си отида от света”) и е артикулиран по особен начин: ръгвайки от идентификацията “бездомен”, Аз-ът започва да се преживява и като “песен”, и като “спомен”. Човешкото са разтапя и изчезва. Смъртта изглежда примамлива. Героят приема спокойно дори и идеята за своята ненужност, когато съществуването се е превърнало в запаметен от някого текст. Според Св. Игов: “Бездомникът от “Спи градът” е намерил същинския битиен дом в Словото. Безпокойникът от “Черна песен” е намерил истинското си битийно спокойствие в Песента”.

„Един убит”

1.Стихотворението е намерено след смъртта на поета.То свидетелства за кризата на нравствеността по време на войната, която заличава човечността у хората.

2.Числителното „един” в заглавието въвежда идеята за уникалността на човека, пометен от сляпата стихия на войната, а началото на стихотворението представя убития чрез особен ракурс: „Той не ни е вече враг (…)” Като врагове са припознати живите противници, чрез падналия в битката лирическият говорител придобива своя екзистенциален опит по отношение на смъртта – тя е сливане със земята, примирена скръб от раздялата с живота. В загиналия лирическият човек вижда своя възможен облик в бъдеще време.Войната унифицира не само човешките същности, но и съдбите, противопоставянето между наши и врагове рухва пред лицето на смъртта.

3.От знак за присъствие на личността писмата се превръщат в знак за нейното отсъствие („с кръв опръскани писма”). Те „трепкат” – сякаш се превръщат в метафора на неизживения живот. Смъртта е заличила името на човека, той е „един убит”, а писмата го сродяват с лирическия говорител, полагат мъртвия враг в полето на човешкото и уникалното.

4.Наблюдавайки убития, лирическият човек на Дебелянов достига до извода, който оформя и поантата на текста: „свой” и „враг” са политически наложени роли, които смъртта заличава, превръщайки всички в смъртни хора.

5.Текстът разсъждава чрез реторичните въпроси за врага като съществуващ във време – пространството на битките, след смъртта животът му се очертава чрез обикновени битийни образи – майка, любов, утеха, приласкаване.Причината за съществуването на човека в някаква непонятна другост, за превръщането му във враг е единствено войната.

6.Антитезата: „(…) в ден на вихрени победи / да умре непобедил” разкрива разминаването между военния триумф и триумфа на човека, разминаването между индивидуалния човешки дял и всеобщата съдба.

7.Заглавието синтезира идейното внушение на творбата – мъртвият, пред когото лирическият герой дава воля на размисъла и на емоциите си, вече не подлежи на категоризация според опозицията „свой” – „чужд”. Той е „един убит”, а смъртта унифицира, заличава изкуствените граници между хората, връщайки ги в състоянието на предбитие.

Лириката на Дебелянов от фронта

1.Особености. Военната лирика на Дебелянов е своеобразен преход от поетиката на символизма към следвоенните тенденции в развитиетo на литературата. Тя представлява органична част от творчеството на поета, но в нея абстрактната символистична образност е заменена с по-конкретен рисунък:
-чисто музикалният композиционен принцип на символизма отстъпва място на една нова сетивност, която ще стане водеща в творчеството на А. Разцветников и А. Далчев;
-вътрешните връзки между мотивите не са основани на асоциативно редуване на емоционални състояния, а оформят своеобразен лирически сюжет (В. Стефанов);
-с изключение на “Сиротна песен” не изповедността, а рефлексията,съпреживяването извайва лирическото съдържание.

2.В нея се открояват няколко тематични ядра:

A)Приобщеността на героя към безименното множество от воини (“Прииждат, връщат се”, “Тиха победа”). Героят е на границата между приобщеността към и дистанцирането от другите. Чувството за единение пред смъртта е съпроводено и със способността за индивидуално изживяване:
Където всички са един и всеки все пак – сам ...

Б)Войната – отношението към нея не е героическо-патетично, а фаталистически-трагично. Макар че в отделни словосъчетания е снет големият исторически сюжет на времето и прозвучава военната реторика (“победа”, “вярност на дълга”, “буреносна бран”, “победни знамена”), поезията на Дебелянов оперира с лексикални единици, представящи индивидуалното чувстване на събитията. Дори победата е описана като “тиха” (“Тиха победа”) и е видяна в надмогването на страха от смъртта, в светлата примиреност със собствения жребий. Врагът е просто “един убит”, а смъртта го е поставила в полето на универсалното. Напръсканите с кръв писма нашепват за човешката обвързаност с други, близки същества (майката) и будят по-скоро съчувствие, отколкото ненавист.

„Миг”

1.Поемата е отпечатана в списание „Българска илюстрация” през 1915г. Творбата представлява „едно дълбоко откровение за драмата на личността с възвишени пориви, която в живота си е обградена с безразличие и отчуждение” (Илиана Монова).

2.Стихотворението пресъздава една типична за българския символизъм предметна и смислова среда: град (обрисуван според библейската представа за грешния град), тълпа, карнавал, на фона на който се откроява със своята различност лирическият герой. Този модел е познат от Яворовото стихотворение „Маска”. В Дебеляновата творба обаче липсват контрастите между живот и смърт, сетивно и разумно, вакханката и самотния търсач на метафизичната истина, никой не зове лирическия говорител.

3.Усещането за самотността на героя се поражда чрез контраста между образите: той е „тъжен и морен”, „самин”, а тълпата танцува и се смее, забавлява се. Метафоричният глагол „плувах”, чрез който е описано движението на героя сред карнавалната общност, разкрива слабостта му и липсата на опора, ориентир, цел. Потопен в тълпата, човекът е неспособен да осъществи връзка с нея. Драматизмът се подсилваи посредством заличаването на границите между реално и нереално:”не помня, / на знам – ще се случи ли”.

4.Мигът на прозрението за същността на битието е ключов, поради което идеята за него е въведена още чрез заглавието и откроен чрез средищното си местоположение в текста. Външната обвивка се разчупва и героят вижда света „като пропаст бездънна”. Образи като „незрими води”, „ромон”, „безбрежия неми” поражда асоциации с мита за великия потоп в библията и загатват мотива за възмездието, което тежи над греховния свят. Дебеляновият човек се разпознава като месията, призован да поведе другите към спасението. Той не задава „свръхземните въпроси” като мислителя в „Маска”, но очаква отговорите им от „някакъв бог”, който ще го приобщи към абсолютната истина („незнаен завет от незнайни скрижали”). Според Тончо Жечев в „Миг” Дебелянов „е изговорил (…) драмата на поета, неосъществил се като пророк”; поетът се разминава с най-високото си предназначение – да поведе „тълпата огромна” към спасителния бряг.

5.Подобна ценностна ориентация Дебелянов разкрива и в стихотворението си, посветено на Пенчо Славейков, в което поетът е „жрец и воин на живота,/ ту благ, ту огненожесток”; месия. В „Миг” обаче на човека е отказано просветление и приобщаване към спасителната истина – мигът на очакването е заменен от жестокото пробуждане, при което героят вече е забелязан от тълпата, за да стане жертва на нейното неразбиране и презрение. В началната част небето е „странно далече”, което налага усещането за богоизоставеност. Във финала небето е „празно и глухо” и чрез този детайл е маркирана връхната точка на отчаянието от света.

6.Образът на тълпата е антипод на образа на героя. Характеристиките й създават усещане за бездушие, студенина, изроденост: „мъжете там хилави воини бяха, / жените – отвъргнати, неми сирени”. Образът й е свързан с този на града, чиято морална характеристика („огрешен и позорен”) отвежда към културната универсалия „грешен град”, интерпретирана и в поезията на Смирненски: „Ти целия скован от злоба си, / о, шумен и разблуден град (…)” Карнавалната врява, суетата се превръща в символ на хаоса и безсмислието, на профанирането на човешкото съществуване.

„Пловдив”

1.Заглавието съдържа конкретен факт, който отпраща към биографията на поета. Но подобно на други творби от българската литературна класика („Хаджи Димитър” и „Обесването на Васил Левски” от Хр. Ботев и „Арменци” от П. Яворов) текстът се отблъсква от конкретното и върви към обобщеност на посланията. Сонетът разкрива представата за големия град - вместилище на злото, в което действат силите на Хаоса и разрухата, потискащи човека в отнемащи способността му за себереализация.

2.Образът на града е алегоризиран – неговият глас налага забрани, които засягат ценностните опори на човека: „ (…) да вярваш и да дириш – забранен е / на любовта плодът”, „мечтите ти навек ще бъдат пленни”.

3. Знаците на мрака, последователно използвани в текста („стъмни”, „буря”, „черни”), представят света на настоящето като затвор.

4.Границите между минало, настояще и бъдеще са заличени: „скръбни (…) детски дни” – „днес (…) в оня скръбен град” – „ще бъдат пленни”.Битието на човека трайно е белязано от скръбта и страданието, от самотата. Оксиморонната антитеза подчертава тези внушения:”едничък дом на мойта скръб бездомна”.

5.Светът, лишен от ценностни опори, придобива проекциите на пустиня, в която човекът е обречен на самотно скитничество.

6.Отказването от спомена в поантата е равносилно на духовна смърт, защото за Дебеляновия субект спомените даряват утеха и връщат към хармонията , останала в миналото. В сонета злото е отнесено и към живота в детството, което превръща спомнянето в болезнена процедура, а отказът от спомените тласка човека към непреодолима духовна криза, разкрита в поемата „Миг”.

“Да се завърнеш в бащината къща” (Вл. Атанасов – “Домът на смъртта”)

1.Липсата на заглавие:
а)приема се, че конструираният в текста смисъл има своето концептуално обяснение в заглавието, то е общ код между автора и читателя;
б)отсъствието на заглавия в модерната лирика е отказ да се синтезира смисълът;
в)скръбта е съвременно лирическо състояние, което предполага отказ от “официалност”;
г)чрез липсата на заглавие елегията “осиротява” и добива непретенциозното битие на мисловен щрих, тя изглежда по-затворена и съсредоточена в себе си.

2.Второличните форми (“ти”-изказът) подкрепят изповедния нюанс на лирическата реч, чрез тях индивидуалното изживяване се “отваря” по посока на универсално човешкото.

3.Структура: текстът е изграден от две строфи - от 8 и 10 стиха, а завършващото двустишие на втората строфа е относително самостоятелен фрагмент, който се обвързва с финала на принципа теза-антитеза.

4. Графическата определеност на текста има още един праг, който ограничава две смислови общности, посветени на завръщанено и срещането.

5.Завръщането:
-затваря кръговрата на живота и и съдържа представата за окончателност и невъзвръщаемост;
-е вариант на притчата за Блудния син и въвежда мотива за опрощението на някакъв тежък и неосъзнат грях;
-хронотопът отвежда встрани от това тълкуване – къщата и вечерта съчетават две полюсно натоварени точки на битието (началната и крайната); моментното избледняване на пространствените белези и динамиката в експлицирането на темпоралните маркери (“вечер” – “нощ”)са щрих към осъзнаването на една предначертана цялост – живота – и добиват синтезирания си вид в последното двустишие от втората строфа;
-механизмът на затихването, смълчаването обозначава превръщането на битието в небитие.

6.Двете строфи очертават две ценностно натоварени полета:
а)отсам – черната умора, безутешността, скръбта и нещастието, животът е представен като екзистенциален “ад”;
б)отвъд – пространството на радостта и утехата, на изповедта и прошката.

7.Втората строфа:
-неусетно светът на живото е преходил в света на мъртвото;
-майката “присреща”(актуалзира се синонимното гнездо “приласкае” и “пристан”)сина, попаднал в безплътността на трансцедента, тя приканя за изповед;
-мистичното докосване до майката е придобиване на любов и милост чрез нейната “усмивка блага” (благостта е свята, даряваща в контекста на родната духовна традиция – “Майце си” от Ботев, “Нощ” от Яворов);
-мисленото влизане в храма на смъртта (“стаята позната”) е получаване на просяветляване в родното;
“старата икона” (стилизация на “старата на прага”) е огледален вариант на изправяне пред собственото младенчество.
Напускането на живота и завръщането към трансцедента е радостно откриване на спасението. Условно двата стиха се приемат за първи финал на творбата, но многоточието “отваря” към нови смислови контексти.

8.Последното двустишие:
-съдържа поантата на творбата;
-изповядващият се лирически субект и “разказващият” лирически глас ненадейно се сливат и внезапно апострофират постигнатия смисъл;
-“вторият финал” отлага изповедта пред благочестивата, откъсва младенеца от майката, изличава тихия двор и башината къща, намята отново “черната умора” върху плещите на човека и го захвърля за пореден път в ада на настоящето;
-обозначава преминаването към нова структура, отказ от завършеност и цялостност, заглъхването на лирическия глас в един безутешен вопъл, който потъва във вечното време и пространство.

“Черна песен”

1.Стихотворението представлява духовен портрет на цялото поколение от средата на първото десетилетие на 20. век.

2.Емблематично за Дебеляновата лирика, поради което е поставено от съставителите на стихосбирката му – Д. Подвързачов, Н. Лилиев, К. Константинов – на първо място.

3.Заглавието съдържа скрит оксиморон (“песен” предполага радостно настроение и се противопоставя на епитета “черна”)и извежда на преден план антитетичния принцип в организацията на слово и смисъл, върху който е построена творбата.

4.Духовният портрет на героя се изгражда чрез поредица от оксиморонни антитези, разкриващи вътрешната му раздвоеност. Страданието е представено като основна екзистенция на героя и е резултат от разкъсването между това, което е, и това, което би искал да бъде; между реалност и мечти – едно от основните противоречия в модерната литература.

5.Текстът е построен на принципа на градацията – във всяка следваща строфа е градирано противоречието; в първата Аз-ът се противопоставя на себе си, във втората – на света, в третата – на живота, в четвъртата застава срещу смъртта.

6.Всеки от конфликтите се разгръща чрез уподобяване с митологично или библейско същество.

7.В първата строфа символиката е организирана в две смислови полета около понятията “живот” и “смърт”. Актуализирана е митологичната представа за птицата феникс, която възкръсва от собствената си пепел, както и древният мит за вечно умиращото и възкръсващо божество. Душата е характеризирана като “разнолика, нестройна”, раздирана от копнежа по монолитност и от съзнанието за собствената си разпокъсаност. Животът на героя, представен чрез антитезата “ изграждам”-“руша”, е разкрит като сизифовски труд – постоянен и безплоден.

8.Вторат строфа гради портрета на белязания, прокълнатия. В нея се разколебава Ницшевата идея за всесилието на човека и за способността на човешкия дух да властва над всичко. Комуникацията със света е прекъсната, стихиите не се подчиняват на Аз-а. Дисхармонията в душата проблематизира връзките със света, който също е дисхармоничен.

9.Третата строфа актуализира мита за Икар – стремежът към познание се заплаща с цената на страданието, с изпепеляването на душата. Абсурдността и непознаваемостта на битието са изразени чрез разколебаната опозиция пролет-есен. Двете страни на противопоставянето сменят местата си, границата между тях се заличава. Човешкото съзнание напразно се опитва да различи доброто от злото, светлината от мрака.

10.В последната строфа се разколебават границите между живота и смъртта. Жалбата по неизживения живот кулминира трагедийното себеизживяване на героя и налага внушението за абсурда на човешката екзистенция, за безплодните усилия на Аз-а да запълни празнотата, в която е осъден да живее (“велика пустиня”). Дори смъртта не предлага утеха, тя не е жадуваният пристан.

11.Паралел с “Две души” от Яворов: в “Две души” антитетично съполаганите присъствия имат ясни етически и смислови контури (“ангел” и “демон”), в Дебеляновата творба доброто и злото нямат ясно очертани граници и могат да се преливат едно в друго – налага се усещането за скръбната безпомощност на човека пред липсата на яснота в душевния му свят и в заобикалящата го реалност.