“Черна песен”

1.Стихотворението представлява духовен портрет на цялото поколение от средата на първото десетилетие на 20. век.

2.Емблематично за Дебеляновата лирика, поради което е поставено от съставителите на стихосбирката му – Д. Подвързачов, Н. Лилиев, К. Константинов – на първо място.

3.Заглавието съдържа скрит оксиморон (“песен” предполага радостно настроение и се противопоставя на епитета “черна”)и извежда на преден план антитетичния принцип в организацията на слово и смисъл, върху който е построена творбата.

4.Духовният портрет на героя се изгражда чрез поредица от оксиморонни антитези, разкриващи вътрешната му раздвоеност. Страданието е представено като основна екзистенция на героя и е резултат от разкъсването между това, което е, и това, което би искал да бъде; между реалност и мечти – едно от основните противоречия в модерната литература.

5.Текстът е построен на принципа на градацията – във всяка следваща строфа е градирано противоречието; в първата Аз-ът се противопоставя на себе си, във втората – на света, в третата – на живота, в четвъртата застава срещу смъртта.

6.Всеки от конфликтите се разгръща чрез уподобяване с митологично или библейско същество.

7.В първата строфа символиката е организирана в две смислови полета около понятията “живот” и “смърт”. Актуализирана е митологичната представа за птицата феникс, която възкръсва от собствената си пепел, както и древният мит за вечно умиращото и възкръсващо божество. Душата е характеризирана като “разнолика, нестройна”, раздирана от копнежа по монолитност и от съзнанието за собствената си разпокъсаност. Животът на героя, представен чрез антитезата “ изграждам”-“руша”, е разкрит като сизифовски труд – постоянен и безплоден.

8.Вторат строфа гради портрета на белязания, прокълнатия. В нея се разколебава Ницшевата идея за всесилието на човека и за способността на човешкия дух да властва над всичко. Комуникацията със света е прекъсната, стихиите не се подчиняват на Аз-а. Дисхармонията в душата проблематизира връзките със света, който също е дисхармоничен.

9.Третата строфа актуализира мита за Икар – стремежът към познание се заплаща с цената на страданието, с изпепеляването на душата. Абсурдността и непознаваемостта на битието са изразени чрез разколебаната опозиция пролет-есен. Двете страни на противопоставянето сменят местата си, границата между тях се заличава. Човешкото съзнание напразно се опитва да различи доброто от злото, светлината от мрака.

10.В последната строфа се разколебават границите между живота и смъртта. Жалбата по неизживения живот кулминира трагедийното себеизживяване на героя и налага внушението за абсурда на човешката екзистенция, за безплодните усилия на Аз-а да запълни празнотата, в която е осъден да живее (“велика пустиня”). Дори смъртта не предлага утеха, тя не е жадуваният пристан.

11.Паралел с “Две души” от Яворов: в “Две души” антитетично съполаганите присъствия имат ясни етически и смислови контури (“ангел” и “демон”), в Дебеляновата творба доброто и злото нямат ясно очертани граници и могат да се преливат едно в друго – налага се усещането за скръбната безпомощност на човека пред липсата на яснота в душевния му свят и в заобикалящата го реалност.