“Да се завърнеш в бащината къща” (Вл. Атанасов – “Домът на смъртта”)

1.Липсата на заглавие:
а)приема се, че конструираният в текста смисъл има своето концептуално обяснение в заглавието, то е общ код между автора и читателя;
б)отсъствието на заглавия в модерната лирика е отказ да се синтезира смисълът;
в)скръбта е съвременно лирическо състояние, което предполага отказ от “официалност”;
г)чрез липсата на заглавие елегията “осиротява” и добива непретенциозното битие на мисловен щрих, тя изглежда по-затворена и съсредоточена в себе си.

2.Второличните форми (“ти”-изказът) подкрепят изповедния нюанс на лирическата реч, чрез тях индивидуалното изживяване се “отваря” по посока на универсално човешкото.

3.Структура: текстът е изграден от две строфи - от 8 и 10 стиха, а завършващото двустишие на втората строфа е относително самостоятелен фрагмент, който се обвързва с финала на принципа теза-антитеза.

4. Графическата определеност на текста има още един праг, който ограничава две смислови общности, посветени на завръщанено и срещането.

5.Завръщането:
-затваря кръговрата на живота и и съдържа представата за окончателност и невъзвръщаемост;
-е вариант на притчата за Блудния син и въвежда мотива за опрощението на някакъв тежък и неосъзнат грях;
-хронотопът отвежда встрани от това тълкуване – къщата и вечерта съчетават две полюсно натоварени точки на битието (началната и крайната); моментното избледняване на пространствените белези и динамиката в експлицирането на темпоралните маркери (“вечер” – “нощ”)са щрих към осъзнаването на една предначертана цялост – живота – и добиват синтезирания си вид в последното двустишие от втората строфа;
-механизмът на затихването, смълчаването обозначава превръщането на битието в небитие.

6.Двете строфи очертават две ценностно натоварени полета:
а)отсам – черната умора, безутешността, скръбта и нещастието, животът е представен като екзистенциален “ад”;
б)отвъд – пространството на радостта и утехата, на изповедта и прошката.

7.Втората строфа:
-неусетно светът на живото е преходил в света на мъртвото;
-майката “присреща”(актуалзира се синонимното гнездо “приласкае” и “пристан”)сина, попаднал в безплътността на трансцедента, тя приканя за изповед;
-мистичното докосване до майката е придобиване на любов и милост чрез нейната “усмивка блага” (благостта е свята, даряваща в контекста на родната духовна традиция – “Майце си” от Ботев, “Нощ” от Яворов);
-мисленото влизане в храма на смъртта (“стаята позната”) е получаване на просяветляване в родното;
“старата икона” (стилизация на “старата на прага”) е огледален вариант на изправяне пред собственото младенчество.
Напускането на живота и завръщането към трансцедента е радостно откриване на спасението. Условно двата стиха се приемат за първи финал на творбата, но многоточието “отваря” към нови смислови контексти.

8.Последното двустишие:
-съдържа поантата на творбата;
-изповядващият се лирически субект и “разказващият” лирически глас ненадейно се сливат и внезапно апострофират постигнатия смисъл;
-“вторият финал” отлага изповедта пред благочестивата, откъсва младенеца от майката, изличава тихия двор и башината къща, намята отново “черната умора” върху плещите на човека и го захвърля за пореден път в ада на настоящето;
-обозначава преминаването към нова структура, отказ от завършеност и цялостност, заглъхването на лирическия глас в един безутешен вопъл, който потъва във вечното време и пространство.