„Миг”

1.Поемата е отпечатана в списание „Българска илюстрация” през 1915г. Творбата представлява „едно дълбоко откровение за драмата на личността с възвишени пориви, която в живота си е обградена с безразличие и отчуждение” (Илиана Монова).

2.Стихотворението пресъздава една типична за българския символизъм предметна и смислова среда: град (обрисуван според библейската представа за грешния град), тълпа, карнавал, на фона на който се откроява със своята различност лирическият герой. Този модел е познат от Яворовото стихотворение „Маска”. В Дебеляновата творба обаче липсват контрастите между живот и смърт, сетивно и разумно, вакханката и самотния търсач на метафизичната истина, никой не зове лирическия говорител.

3.Усещането за самотността на героя се поражда чрез контраста между образите: той е „тъжен и морен”, „самин”, а тълпата танцува и се смее, забавлява се. Метафоричният глагол „плувах”, чрез който е описано движението на героя сред карнавалната общност, разкрива слабостта му и липсата на опора, ориентир, цел. Потопен в тълпата, човекът е неспособен да осъществи връзка с нея. Драматизмът се подсилваи посредством заличаването на границите между реално и нереално:”не помня, / на знам – ще се случи ли”.

4.Мигът на прозрението за същността на битието е ключов, поради което идеята за него е въведена още чрез заглавието и откроен чрез средищното си местоположение в текста. Външната обвивка се разчупва и героят вижда света „като пропаст бездънна”. Образи като „незрими води”, „ромон”, „безбрежия неми” поражда асоциации с мита за великия потоп в библията и загатват мотива за възмездието, което тежи над греховния свят. Дебеляновият човек се разпознава като месията, призован да поведе другите към спасението. Той не задава „свръхземните въпроси” като мислителя в „Маска”, но очаква отговорите им от „някакъв бог”, който ще го приобщи към абсолютната истина („незнаен завет от незнайни скрижали”). Според Тончо Жечев в „Миг” Дебелянов „е изговорил (…) драмата на поета, неосъществил се като пророк”; поетът се разминава с най-високото си предназначение – да поведе „тълпата огромна” към спасителния бряг.

5.Подобна ценностна ориентация Дебелянов разкрива и в стихотворението си, посветено на Пенчо Славейков, в което поетът е „жрец и воин на живота,/ ту благ, ту огненожесток”; месия. В „Миг” обаче на човека е отказано просветление и приобщаване към спасителната истина – мигът на очакването е заменен от жестокото пробуждане, при което героят вече е забелязан от тълпата, за да стане жертва на нейното неразбиране и презрение. В началната част небето е „странно далече”, което налага усещането за богоизоставеност. Във финала небето е „празно и глухо” и чрез този детайл е маркирана връхната точка на отчаянието от света.

6.Образът на тълпата е антипод на образа на героя. Характеристиките й създават усещане за бездушие, студенина, изроденост: „мъжете там хилави воини бяха, / жените – отвъргнати, неми сирени”. Образът й е свързан с този на града, чиято морална характеристика („огрешен и позорен”) отвежда към културната универсалия „грешен град”, интерпретирана и в поезията на Смирненски: „Ти целия скован от злоба си, / о, шумен и разблуден град (…)” Карнавалната врява, суетата се превръща в символ на хаоса и безсмислието, на профанирането на човешкото съществуване.