1.В творбата са трансформирани образи и мотиви, които присъстват трайно в Дебеляновата поезия – за търсената и намерена утеха, за завръщането и „присрещането” в пространството за родното, за преодоляването на самотата чрез приобщаването към близките хора в сакралния свят на своето.
2.Заглавието кореспондира с финалния стих. В текста са противопоставени „тихата” победа на духа и шумната, колективно празнувана победа („плющят победни знамена”) във войната. В това противопоставяне се открояват различията между колективните проекти за спасение и щастие и индивидуалните представи на героя.
3.Войната е представена като особено време – пространство, което изтръгва човека от делничния ритъм и го поставя в ситуация на пределно напрежение. Тя изисква „вярност на дълга”, готовност за саможертва („чер жъртвен кръст е начертан”), но дава и друг поглед към живота, шанс за битийни прозрения, които променят възприятията.
4.Пред лицето на войната и смъртта героят преодолява болезненото чувство за самотност и се превръща в част от безименното човешко множество („сроди се малък и велик”). Той достига до прозрението за кръговрата на живота, за преходността на всичко в света, част от който е и човекът: „Че светли тайни дух прозря (…) твоят дял / е дълг на хрупкавия злак - / земята-майка опознал, / при нея да се върне пак.”
5.Смъртта не е осмислена като трагедия, a като шанс да бъде преодоляно страданието чрез завръщането към майката земя, чрез откриването на вечната хармония, възможна единствено чрез потъването в небитието.
6.Смъртта е представена и чрез символния образ на майката земя, която очаква своето дете (“Тиха победа”). В стихотворението пейзажните елементи носят подчертано символистичен заряд (С. Хаджикосев). Пейзажът е “отвъден”, образът на майката земя може да се идентифицира със смъртта, призовавана от “разблудната царкиня”. Строфата, в която е представена, е изумителен български вариант на “елисейските полета”:
Венци от слънчеви цветя
в градини слънчеви плете
и в кротък унес чака те
да дойде нейното дете.
Това дори не е характерният за символистите вътрешен пейзаж, а опит за обективиране на инобитието. Смъртта приласкава и дарява търсената, но ненамерена в живота утеха.(Паметникът пред родната къща на Дебелянов – статуята на Иван Лазаров на чакащата майка – е придружен от паметна плоча с горепосочените стихове. Той е пресъздал една парадоксална ситуация – знае се, че майката на Дебелянов е умряла преди самия него. Той е показателен за това, че в нашата културна традиция “смъртта утешителка” е преосмислена в образа на очакващата майка, извисен до образ символ на майчината любов.)
Няма коментари:
Публикуване на коментар