"Ний" и "Юноша"

“Ний” – духовната биография на множеството, проглеждането:

*настоящето на масата е белязано от страданието, “сирачеството” вследствие отчуждението от земята майка (“чужда е за нас кърмящата й гръд”);

разкъсаната връзка между раждащата  - земята – и родените- децата- отваря пътя към смъртта (“Угасваме в тъма”, “гаснем сред печал”, “ний, бледни смъртници”, “дебнещата смърт”);

*страданието е сакрализирано, то разкрива и месианското в съдбата на онеправданите (“ръсим своя друм /с сълзи и кървав пот”, “чела със трънени венци” – алюзии с кръстните мъки на Исус); те са призвани да възкресят човечеството за нов живот;

*бъдещето на колектива буди възторг и оптимизъм; то се свързва с представата за Съдния ден (“Но иде ден на съд (...)”), с картината на разразяващия се “свещен гняв”, движещ масите в техния бунт;

*въставането е представено като акт на отхвърляне на “греха” и “срама”, то е в името на реабилитирането на човека, на възстановяване на разкъсаната връзка с майката земя;

*контрастът – доминираща поетическа фигура в стихотворението (опозицията мрак-светлина); тъмата, гаснещото, черното са символи на злото, на несправедливия обществен порядък; лъчите, огненото, светлината – на копнежите за справедливост;

*внушението за мощта на множеството е постигнато чрез образната идентификация с внушителни природни феномени (“океан от огнени вълни”, :възбунени вълни издигат се със рев”, “надвисва ураган”).

“Юноша” – идейно-емоционалната биография на пролетария; разказ за пътя на осъзнаването:

*стихотворението е изградено от три различни по обем образно-тематични части;

емоционалната схема, по която се разгръща лирическият сюжет, редува възторг – разочарование – възторг; завръщането във финала към началния тип изживяване всъщност е преосмисляне на семантиката и произхода на истински позитивното в човешкия живот;

*биографията на лирическия човек започва с мечтите на младостта, асоциирана с началото, пролетта, чистотата; копнежите са представени чрез стиловия регистър на символизма (“друм от цветя”, “колесница от лунни лъчи”), чрез което се подчертава тяхната илюзорност и непостижимост;

*действителността ( II смислова част) е представена чрез алегорическа картина (“пред раззинали бездни до черни стени / окова ме злодей непознат”, “златолуспест гигант се изправи сред кръв”); апокалиптичното видение е в подчертано тъмни бои (“черни стени”, “черна сянка”, “полумрака”, “тъма”);

фонетичната анафора обвързва в семантична близост златото и злото (“злодей... злоба ... златолуспест гигант ...Златний телец”);

братята на Аз-а са роби (“оковния звън ... робски керван ... окован”);

отпратките към библейския текст (“Златний телец”, “трънен венец”, “златолуспестият” гигант, напомнящ за звяра от Апокалипсиса) придават на настоящето особени смислови измерения – то напомня за съдните дни и свършека на света;

революцията, за която жадува лирическият Аз, придобива не само социален, но и етически смисъл;

*в последните три строфи Аз-ът се завръща към  възторженопатосното изживяване, но то е обвързано с друг тип мечтателност – с визията  за пожара на революцията (“Ах, блеснете пожари ...”, “Нека пламне земята за пир непознат, / нека гръм да трещи, да руши ... Ураган, ураган от души!”);

революцията се свързва с тържеството на светлината над мрака, с образа на урагана, на помитащата всичко буря; повелителните форми (“блеснете”, “загърмете”, “нека пламне”) превръщат призива в заклинателен императив;

революцията дава мотивация на битието и превръща смъртта в осъзнат избор (“аз ще знам за какво ще умра”);

*лирическата биография на юношата, тръгнала от наивните мечти на младостта, достига до себеразбирането на индивида чрез принадлежността му към тълпите (“И тогава, залюбен в тълпите ...”); сливането с тях е изключителният шанс на човека да открие своята мисия и да осмисли земното си съществуване.