Специална награда на МОМН– София и Национален дворец на децата – София за 2014 година:

Велла Георгиева Николова – ПМГ „Акад. Иван Ценов” – гр. Враца

Безсмъртното цвете…

Днес е един обикновен ден. Никой не кичи паметниците с венци.Не се палят празнични огньове, из въздуха не се чува гърмежът на фойерверките. Никой не пада на колене и не се произнасят патриотични слова. Не звучи „Мила родино...“ и ние не се сещаме за... тях. Кои са те? Родолюбците - онези хора, за които днес земята под нозете ни милее и от които има най-голяма нужда! Те са тези, които са разпалили огъня на борбата, а после сами са изгорели в него. И този огън, вместо да бъде подклаждан, е бил оставен да изстине, докато накрая е угаснал съвсем. И днес, когато топлината му ни е нужна толкова много, ние умираме от студ. Той е сковал душите ни и ние не познаваме обичта, а тя е тази, която трябва да рисува върху нашето платно на живота. Боите й обаче са разноцветни. А на нас не всеки нюанс ни харесва. И понякога четките ни се струват груби, нараняват ни. Но накрая се получава истински шедьовър! Ръцете ни просто знаят как да го сътворят, защото във всеки от нас се крие по един такъв чудотворец...

А какво са сътворили Ботевите ръце? О, какъв шедьовър само! Прекланям се пред това. Той така добре е нарисувал своето платно... Животът му е едно величествено съчетание от цветове:
Бяло - цветът на мира и спокойствието;
Зелено - символ на свежестта, младостта и силата;
Червено - въплъщение на борбата, но и на любовта.

По този начин той успява да комбинира всички тези емоции и да постигне това, което всички искат - контрол над силата си. Осъзнава, че в него тече огнена кръв и че сърцето му бие по различен начин. Усеща, че ръцете му имат способността да лекуват, а очите му разпалват един пламък, който е дълбоко скрит в душите на хората. Думите му отнемат болката и по един свой начин вдъхват надежда и вяра в утрешния ден. Те сякаш даряват живот.

Така обрисуван, с толкова красноречиви думи, Ботев изглежда като някакво митично същество... Но той е един обикновен човек. Такива като него обикновено биват наричани "водачи на нацията", но за мен те са просто хора. Като теб и като всеки, когото срещаш ежедневно. Но аз се прекланям пред този човек! Той, осъзнал какво желае сърцето му и разбрал, че крилете пробиват тленната ни обвивка едва когато сме наистина готови да полетим, прави един-единствен полет в своя живот. И той остава запомнен не защото е достигната голяма височина, а защото последвалото падане е било героично. И въпреки това, той не умира. Падението не може да го спре!
Защото:
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят...
Въпреки че смело разперените му криле са били безмилостно прекършени, духът му остава безсмъртен. Той витае някъде около нас. И аз мога да го видя. Не знам дали очите ми ме лъжат, или просто въображението ми минава всякакви граници, но аз го виждам.

Виждам очите му всеки път, щом изрека съдбовното му име. Големи, черни, огнени! Виждам усмивката му всеки път, щом слънцето изгрява. Така, чрез топлината на утринните лъчи, неговата вяра възкръсва, за да се прероди в някой друг човек. Усещам сълзите му, когато навън вали. Тези сълзи са пролети от болка по един неосъществим идеал, но и са символ на чисто човешкото у него… Пред мен се появява стройната му снага всеки път, когато очите ми се погледнат Балкана – величествен и непоколебим, също като Ботев. Треперя, когато вятърът разпилява косите ми, защото виждам как всичко наоколо се прекланя и благоговее. Дърветата свеждат клоните си, цветята прекършват снагата си, а тревата сякаш настръхва...

Задава се буря всеки път, когато си спомня за теб, Ботев! Тази буря, заради която ти даде живота си... аз я усещам в себе си. И знам, че ти не си се жертвал напразно! Твоите идеали днес възкръсват и аз усещам, че твоята кръв сега тече в моите вени. Защото ние с теб сме родени от една майка - България! Обещавам ти, че каквото и да правя, винаги ще се връщам тук. Така повелява сърцето ми. А сега ще тръгвам. Чака ме дълъг път през бурените на живота. Знам, че няма да е лесно, но ти знаеш какво е да имаш волята да се бориш в името на нещо. Знаеш го по-добре от всеки друг. Ще ми се и другите да познаваха това чувство... Затова си ми нужен ТИ - за да научиш хората да обичат. Първо себе си, а после и ближния. Без твоя помощ аз няма да се справя. Нужен ни е някой, който да покаже на хората кое е истински ценното в живота… Нужен си ни ти, за да преоткриеш човещината, която отдавна е заровена толкова дълбоко в необятните кътчета на душата… Но все пак е жива! Човешкото никога не умира! То просто търси своя път, но за жалост е неспособно да отваря заключените врати на съзнанието. И ти си този, който има ключът за тях! Нужно е само да бъдат открехнати…

Днес хората не ти поднасят венци и аз също няма да го направя. Ще оставя само това цвете и ти знай, че е за теб. Когато се събудиш, то ще бъде там, все още живо, а аз ще те чакам. Това е моята вяра в бъдещия свят! Така единствено мога да изразя надеждите си – чрез това цвете, че утре денят ми ще бъде слънчев и красив, а не мрачен и тъжен…Нека то бъде безсмъртно, точно какъвто си и ти самият! Ще те чакам и когато се завърнеш, ще тръгнем заедно. Ще хванеш ръката ми и ще поведем един народ, който отдавна е забравил какво е да обичаш, към твоята земя. Земята, в която съм се родила и която ме е откърмила. Там, където съм срещнала и обикнала доброто и съм познала и намразила злото.Там, където спомените винаги ще ме теглят. Ботевата земя, в която любовта и силата на човешкия дух възтържествуват над злото и несправедливостите! …