Стилистични тропи и фигури

Стилистични тропи и фигури

1.Стилистични тропи – думи и изрази, които функционират в текста с преносните си значения.

1.1.Метафорични	1.2. Метонимични	1.3. Количествени
1.1.1. Епитет	1.2.1. Метонимия	1.3.1. Хипербола
1.1.2.Сравнение	1.2.2. Синекдоха	1.3.2. Литота
1.1.3. Метафора	1.2.3. Перифраза
1.1.4. Антономасия	1.2.4. Евфемизъм
1.1.5. Олицетворение
1.1.6. Алегория
1.1.7.Символ
1.1.8. Ирония

1.1.   Метафорични тропи – названието или качества на един предмет се пренасят върху друг на базата на прилика, сходство:

1.1.1.        Епитет – художествено определение: “белоцветните вишни”, “спомени лишни”.

1.1.2.        Сравнение – задължително съдържа дума за сравняване: “като”, “сякаш”, “същи”: “гладен като вълк”, “възглавието – камен същи”.

1.1.3.        Метафора – скрито сравнение: “златни ръце” (метафоричен епитет), “лицето й пламна” (метафоричен глагол), “очи-череши, снага – топола” (метафора).

1.1.4.        Антономасия – героят се назовава с името на носител на подобни на неговите качества: Постъпихме като истински байганьовци.

1.1.5.        Олицетворение – качества на човека се приписват на животни, предмети, абстрактни понятия: “През гората шумолят тихите нозе на есента”.

1.1.6.        Алегория – нравствени качества на човека се изразяват чрез предмет, явление, животно; алегоричните образи обикновено са утвърдени от традицията: Вълкът обикновено въплъщава глупостта, Лисицата – хитростта; алегория се използва в пословиците и поговорките: “Дървото се превива, докато е младо”.

1.1.7.        Символ – визуален образ, чрез който авторът изразява определена идея или душевно състояние; специфични за отделните литературни школи и направления, което предполага предварителното им познаване: кула от слонова кост (извисеност над тълпата, самотност и отчуждение – при символистите).

1.1.8.        Ирония – дума или израз, в чието значение се влага противоположен смисъл: “Ама че си умен!” ( за някого, който е направил глупост), “гениалната економка” ( за Неновица, която е скъперница).

1.2.   Метонимични тропи – названието на един предмет се пренася върху друг на базата на постоянна връзка между тях, на сродство.

1.2.1.        Метонимия – името на цялото вместо на частта от него, на автора вместо на творбата:  “Върхът отговори...”, “Обичам да слушам Шопен”.

1.2.2.        Синекдоха – името на частта вместо цялото: “бащино огнище”, “Брадата изчезна в навалицата” (вместо “човека с брадата”).

1.2.3.        Перифраза – названието на предмета се заменя с описателен израз за предаване на негово същностни качества: “патриархът на българската литература”, “авторът на “Немили-недраги” (вместо Вазов); “чудната игра на природата” (вместо Ниагара).

1.2.4.        Евфемизъм – замяна на един израз с друг, за да се спести неприятното въздействие: “напусна ни”, “отиде си от нас”, “почина” (вместо “умря”), “освободиха го от работа” (вм. “уволниха го”).

1.3.   Количествени тропи.

1.3.1.        Хипербола – признаците на предмета преднамерено се преувеличават:

Кат замахна сабя дамаскиня,

троицата отведнъж паднаха (...)

1.3.2. Литота – признаците на предмета преднамерено се преумаляват: “Почакай една минутка” (вм. “Почакай малко”).

2.        Стилистични фигури – изрази, в които значенията на думите се съчетават по необичаен начин.

2.1.   Фигури на неравенството:

2.1.1.        Климакс – възходяща градация, степенуване значенията на думите от най-неутралното към най-силното: “Бръчков ще го усетят, ще го хванат, ще го обесят”.

2.1.2.        Антиклимакс – низходяща градация: “Коли, беси, бие, псува / и глоби народ поробен”.

2.2.   Фигури на противоположността:

2.2.1.        Оксиморон – предметът на речта се характеризира чрез признак, който противоречи на неговата същност: “богатият сиромах”, “живият труп”.

2.2.2.        Антитеза – противопоставяне на противоположни неща, за да бъде постигнат контраст: “Богатият и в делник пирува, сиромахът и на празник гладува”.

2.3.   Фигури на тъждеството.

2.3.1.        Синонимна фигура – състои се от синоними или контекстови синоними: “и в нас чувства силни, големи плоди”.

2.3.2.        Етимологична фигура – състои се от еднокоренни думи: “черни чернеят”, “ден денувам”, “нощ нощувам”.

2.3.3.        Повторение:

2.3.3.1.  Анафора – в началото на съседни стихове:

Език свещен на моите деди,

език на мъки, стонове вековни,

език на тая, дето ни роди (...)

2.3.3.2.  Епифора – в края на съседни стихове:

Това е песен!

Да, това е песен!

2.3.3.3.  Епанафора – дума от края на единия стих се повтаря в началото на другия, спираловидно повторение:

Кажи им, майко, да помнят,

да помнят, мене да търсят (...)

2.4.   Словоредни и синтактични фигури.

2.4.1.        Инверсия – разменен, необичаен словоред: “братя невръстни”, “език свещен”, “език прекрасен”.

2.4.2.        Елипса – пропускане на част от изречението с оглед повишаване на динамиката:

Всяко дърво меч е, всякой камък бомба,

всяко нещо удар, всяка душа – плам (...)

2.4.3.        Апосиопеза – замълчаване в знак на силни чувства, графически се отбелязва с многоточие:

Пък тогаз ... майко, прощавай!

Ти, либе, не ме забравяй!

2.4.4.        Синтактичен паралелизъм – фигура от изречения със сходен строеж .(Виж примера от 2.4.2!)

2.4.5.        Образен паралелизъм – паралелни описания на картини от природния и от човешкия свят:

лоза се окол явора обви –

около Ива Ралица девойка!

2.4.6. Анжамбман – пренасяне на част от фраза от началото на един стих в другия, при което в края на стиха се получава пауза, несъвпадаща с паузите, произлизащи от синтактичния строеж на изречението:

Тук първи път чух възглас: - Престани

да вярваш и да дириш – забранен е

на любовта плодът (…)

2.4.7.        Алитерация – повторение на едни и същи или близки по звучене съгласни звукове:

Гарванът грачи грозно, зловещо (…)

2.4.8.        Асонанс – повторение на едни и същи или близки по звучене гласни звукове:

Настане вечер, месец изгрее,

Звезди обсипят свода небесен;

Гора зашуми, вятър повее, -

Балканът пее хайдушка песен!

"Ний" и "Юноша"

“Ний” – духовната биография на множеството, проглеждането:

*настоящето на масата е белязано от страданието, “сирачеството” вследствие отчуждението от земята майка (“чужда е за нас кърмящата й гръд”);

разкъсаната връзка между раждащата  - земята – и родените- децата- отваря пътя към смъртта (“Угасваме в тъма”, “гаснем сред печал”, “ний, бледни смъртници”, “дебнещата смърт”);

*страданието е сакрализирано, то разкрива и месианското в съдбата на онеправданите (“ръсим своя друм /с сълзи и кървав пот”, “чела със трънени венци” – алюзии с кръстните мъки на Исус); те са призвани да възкресят човечеството за нов живот;

*бъдещето на колектива буди възторг и оптимизъм; то се свързва с представата за Съдния ден (“Но иде ден на съд (...)”), с картината на разразяващия се “свещен гняв”, движещ масите в техния бунт;

*въставането е представено като акт на отхвърляне на “греха” и “срама”, то е в името на реабилитирането на човека, на възстановяване на разкъсаната връзка с майката земя;

*контрастът – доминираща поетическа фигура в стихотворението (опозицията мрак-светлина); тъмата, гаснещото, черното са символи на злото, на несправедливия обществен порядък; лъчите, огненото, светлината – на копнежите за справедливост;

*внушението за мощта на множеството е постигнато чрез образната идентификация с внушителни природни феномени (“океан от огнени вълни”, :възбунени вълни издигат се със рев”, “надвисва ураган”).

“Юноша” – идейно-емоционалната биография на пролетария; разказ за пътя на осъзнаването:

*стихотворението е изградено от три различни по обем образно-тематични части;

емоционалната схема, по която се разгръща лирическият сюжет, редува възторг – разочарование – възторг; завръщането във финала към началния тип изживяване всъщност е преосмисляне на семантиката и произхода на истински позитивното в човешкия живот;

*биографията на лирическия човек започва с мечтите на младостта, асоциирана с началото, пролетта, чистотата; копнежите са представени чрез стиловия регистър на символизма (“друм от цветя”, “колесница от лунни лъчи”), чрез което се подчертава тяхната илюзорност и непостижимост;

*действителността ( II смислова част) е представена чрез алегорическа картина (“пред раззинали бездни до черни стени / окова ме злодей непознат”, “златолуспест гигант се изправи сред кръв”); апокалиптичното видение е в подчертано тъмни бои (“черни стени”, “черна сянка”, “полумрака”, “тъма”);

фонетичната анафора обвързва в семантична близост златото и злото (“злодей... злоба ... златолуспест гигант ...Златний телец”);

братята на Аз-а са роби (“оковния звън ... робски керван ... окован”);

отпратките към библейския текст (“Златний телец”, “трънен венец”, “златолуспестият” гигант, напомнящ за звяра от Апокалипсиса) придават на настоящето особени смислови измерения – то напомня за съдните дни и свършека на света;

революцията, за която жадува лирическият Аз, придобива не само социален, но и етически смисъл;

*в последните три строфи Аз-ът се завръща към  възторженопатосното изживяване, но то е обвързано с друг тип мечтателност – с визията  за пожара на революцията (“Ах, блеснете пожари ...”, “Нека пламне земята за пир непознат, / нека гръм да трещи, да руши ... Ураган, ураган от души!”);

революцията се свързва с тържеството на светлината над мрака, с образа на урагана, на помитащата всичко буря; повелителните форми (“блеснете”, “загърмете”, “нека пламне”) превръщат призива в заклинателен императив;

революцията дава мотивация на битието и превръща смъртта в осъзнат избор (“аз ще знам за какво ще умра”);

*лирическата биография на юношата, тръгнала от наивните мечти на младостта, достига до себеразбирането на индивида чрез принадлежността му към тълпите (“И тогава, залюбен в тълпите ...”); сливането с тях е изключителният шанс на човека да открие своята мисия и да осмисли земното си съществуване.

"Йохан"

„Йохан”

Акценти за интерпретация

1.Творбата – отклик от въстанието на спартакистите в Берлин през 1919 г. Независимо от конкретните реалии (немското име на героя, образа на Берлин) Смирненски изгражда обобщената представа за анонимния борец, един от тълпите, загиващ на барикадата. (За разлика от други текстове, породени от същото събитие, които разкриват образа на водача – „Карл Либкнехт”, „Роза Люксембург”.)

2.Изградена е композиционна рамка, чрез която героят е представен в битието си на съпруг и баща. Интимната сцена противостои на описанието на битката в същинската част и налага идеята за пожертваното лично щастие в името на бъдещия справедлив свят.

3.Първата смислова част е построена на принципа на контраста – противопоставени са тихата вечерна картина и образът на разбунтувания град.

А) Началният пейзаж е изграден чрез символистична образност („мъртвата градина”, „коси от черен мрак”); налага се усещането за меланхолия, тъга, печал;

Б) Героят е ситуиран в граничното пространство, прекрачването на прага е и преодоляване на символичната граница между примиреността и борбата, то маркира променения статут на човека – от жертва той се превръща в борец за новия свят;

В) Текстът представя една архетипна ситуация – на прощаването със семейството преди решителния бой. Сцената напомня за прощаването на Хектор с Андромаха от шеста песен на „Илиада” – с безмълвната тъга на жената, с пестеливостта на жестовете и емоционалната напрегнатост на героите. Отговорността за семейството мотивира бореца да участва в битката за един по-достоен живот. Метафората „опусте” предсказва предстоящата загуба.

Г) Образът на въстаналия град е контрастно противопоставен на началната картина – метафорите „екна”, „раздра” внушават взривяването на покоя и тишината; променя се и цветовата символика – червеният цвят ( „кат рубин”) е знак за бунта, жертвеността.

4. Втората смислова част рисува картината на битката и изяснява мястото на човека в нея:

А) Героят е представен чрез своята анонимност (двукратното повторение „непознат”) – имплицитно е заложена идеята, че революцията е дело на множеството безименни хора, дръзнали да се противопоставят на установения порядък;

Б) битката е нарисувана със средствата на романтическата поетика, назована е като буря, вихър (аналогия с Ботевите творби); Смъртта също придобива романтически очертания – представена е като физическа гибел („труп до труп”), но и като път към духовно безсмъртие („ не в една / десница още пушката дими”);

В) на въстаниците контрастно са противопоставени образите на хусарите, „огненият лик” на картечниците предсказва изхода от физическия сблъсък.

5. Героят излиза от своята анонимност в миговете преди смъртта си. В третата част е разкрит образът на човека, превърнал се в „някой исполин”чрез своята храброст и жертвоготовност (Вазов – „Кочо”; Гео Милев – сцената с поп Андрей в „Септември):

А) Сблъсъкът между двете враждуващи сили е изместен от словесния сблъсък между Йохан и хусаря; чрез разменените реплики е изразена идеята за величието на човека и за безсмъртието в битката; откъсът съдържа кулминацията на текста;

Б) Репликите на Йохан разкриват идеята за приемствеността в борбата: „Всяка капка кръв пред вас / ще бликне нови хиляди борци!” (Текстът представлява цитат от реч на Карл Либкнехт  - водача на въстанието в Берлин.) Думите на Йохан изразяват вярата му в бъдещето и разкриват обречеността на стария свят: „дванайсетият кобен час” предвещава идването на новото, промяната, заради която героят се жертва.

В) Чрез антитезите „рабски син” – „исполин”, „Ръцете горе (…)” – „Челата горе!” е разкрито величието на бореца за бъдещия свят;

Г) Натуралистичният детайл („пръсна черепа му със приклад”) внушава грозотата на смъртта и духовната победа на човека над жестокостта и насилието.

6. Чрез финалната IV част се затваря композиционната рамка:

А) предутринният здрач символизира светлината, вярата в бъдещето, заради което героят е пожертвал личното си щастие;

Б) Жестовете на жената изразяват едновременно болката („избухваше в несдържан горък плач”) и надеждата („чакаше със поглед замечтан”), те загатват семейната трагедия и утвърждават идеята на текста, че в името на колективния идеал трябва да бъде пожертвано личното (както в Ботевата поезия)..

7. Образът на анонимния борец за по-справедливото бъдеще има своеобразното си продължения в творчеството на Гео Милев и на Никола Вапцаров.

        

Пунктуация в сложното изречение

УПОТРЕБА НА ЗАПЕТАЯ В СЛОЖНОТО ИЗРЕЧЕНИЕ

I.В рамките на сложното изречение запетая се пише за отделяне на простите изречения в състава на сложното в следните случаи:

1.Пред всяко просто изречение (след първото), свързано безсъюзно:

Работниците се спираха пред таблото, оживено говореха, вълнуваха се.

Забележка: Елиптичните изречения също се отделят със запетая:

Той заминава днес, аз – в понеделник.

2.Пред простите изречения в състава на сложното, свързани със съчинителни или подчинителни съюзи или съюзни връзки, като например: а, но, че, пък, обаче, само че, като, докато, дето, който, както, когато, колкото, защото, щом, макар и да, вместо да и др., независмо от вида на простите изречения:

Жената влезе в магазина, а детето остана пред входа. Той се поколеба за момент, но после продължи разказа си. Послушай малко музика, докато си свърша работата. Глупак е, който ви вярва.

Забележка I. Не се пише запетая между два съюза, следващи непосредствео един след друг, когато първият от тях е едносричен и няма собствено ударение:

Той потропа на вратата, но като не получи отговор, отмина. Но тъй като късно осъзна всичко това, нищо не можеше да направи.

Но! Не бива да се обезкуражаваме, защото, ако се съди по всичко, проектът ще успее.

Забележка II. Не се пише запетая и между неударен едносричен съюз и следващо причастие или деепричастие, въвеждащо обособена част:

Той помисли да се възпротиви, но осъзнал безсмислието на всеки протест, отпусна ръце.

Но: Тяхната борба се следеше по цял свят, защото, отстоявайки свободата на своята родина, те доказаха, че са достойни за нея.

Забележка III: Не се пише запетая пред подчинено изречение, въведено чрез съюзна дума, ако непосредствено пред нея стои уточняващо наречие, например: само, едва, чак, даже, тъкмо, именно, дълго, много, малко и др., или отрицание не:

Ще повярвам чак когато видя с очите си. Момчетата отиваха на училище дълго преди да започнат занятията. Аз се върнах вкъщи не защото тук ще си почина най-добре.

Забележка IV. Когато подчиненото изречение, въведено чрез съюзна дума, пред която има уточняващо наречие, стои на първо място, то се отделя от следващото със запетая:

Само който ме обича, ще намери сили да ме следва. Малко преди да замине, той ми предаде писмото.

Забележка IV. Не се пише запетая и при някои устойчиви съчетания, съдържащи местоимение-съюз от типа на който и да е, колкото искам, каквото ми хрумне, когато и да отида  т. н., ако се схващат като съчетания – синоними на отделни думи:

Глупаци колкото щеш (= глупаци много). Не е разбрал както трябва (=достатъчно) творчеството на Светослав Минков. Лиляна метна каквото и попадна под ръка (=нещо) и продължи да чете.

3.Пред сложни съюзи като при все че, макар да, така че, въпреки че и пред съчетанията при условие че, при положение че, когато са употребени като съюзи, запетая се пише само пред целия съюз:

Той беше принуден да направи това, макар да не му беше лесно. Ще завършим в срок работата, при положение че ни осигурят машини.

Заб. I. Съчетанията от съществително име и предлог от типа под предлог, при условие, при положение, в знак и др. подобни, намиращи се в края на главното изречение, могат да бъдат пояснявани от подчинени определителни изречения, въведени чрез съюза че. В тези случаи предложните съчетания не образуват сложни съюзи със следващия съюз че, поради което пред него се поставя запетая:

Не му плащат под предлог, че ще учи занаят. Очите му пламнаха в знак, че той знае тайната.

Заб. II. Съседни думи и съюзи, които напомнят съчетания от т.3 и т.3, заб. I, не винаги образуват сложни съюзи, защото могат да се отнасят към различни изречения. Тогава те се разделят със запетая:

Запомних те така, както те видях в онзи паметен ден. Сравнете: Познавам планината така (=толкова добре), че няма опасност да объркам пътя. Но: Познавам планината, така че няма опасност да объркам пътя.

Заб. III. Когато относително местоимение или наречие, употребено като съюз, се предхожда от уточняващи го части, запетаята се поставя пред тях:

Аз вярвам на човека, чрез когото научих всичко това. Сведенията, въз основа на които изготвихме плана, са проверени.

4.В сложни изречения, чиито прости изречения са свързани чрез повторителни съюзи – и – и, или – или, дали – дали, дали – или, нито – нито, ту – ту и др. – запетая се пиша пред всеки повторно употребен съюз:

Дали ще ме изслушат, или ще ме отпратят още от вратата? Нито пари спечели, нито дом събра, нито в работата си успя да напредне.

Заб. Ако повторно употребеният съюз и няма характер на повторителен съюз, пред него не се пише запетая:

Вратата беше широко отворена и децата свободно влизаха и излизаха.

II.Не се пише запетая за отделяне на простите изречения в състава на сложното изречение в следните случаи:

1.Пред просто изречение, свързано с еднократно употребени съюзи и, да, или:

Той се върна и ме повика. Не бих искал да остане с погрешно впечатление. Ще ме чакаш на улицата или ще влезеш в сладкарницата.

Заб. I. Пред и, употребен като присъединителен съюз, се поставя запетая или тире. Понякога тя се заменя с точка в зависимост от това, доколко авторът иска да наблегне на присъединената част. Пред присъединителен съюз и то винаги се поставя препинателен знак (запетая или точка):

Ще идем, и само двамата – няма да ни чува селото.

Май като че иска да ти става зет. И не е лош, учен човек е.

Четох, и то здравата. (Четох - и то здравата.)

Той ми помогна. И тъкмо навреме.

Заб. II. Ако връзката между двете изречения е подчинителна, запетая се поставя независимо от това, че между тях е вмъкнато и. В такъв случай и може да изпълнява роля на присъединителен съюз или на усилваща частица:

Да починат малко конете, и пак тръгваме. Като му метнем един бой, и майчиното си мляко ще изкаже.

Заб. III. Ако пред съюз и стои обособена или вметната част, тя се отделя от него със запетая:

Той се изкачи тичешком на трибуната, вдъхновен и развълнуван, и всички погледи се отправиха към него.

Заб. IV. Ако подчиненото изречение, въведено чрез съюза да, стои на първо място, то се отделя със запетая:

Да отидат всички, беше невъзможно. Да оставам повече тук, няма никакъв смисъл

Заб. V. Когато подчиненото изречение, въведено чрез съюза да, стои след съществително, придружено от показателно местоимение, то се отеля със запетая:

Тази мисъл, да поеме вината върху себе си, го привличаше и вълнуваше.

Заб. VI. Ако съюзът да образува сложен съюз с предходен предлог (без, преди, за), запетая се поставя пред сложния съюз:

Опитай се да се измъкнеш, преди да са те усетили. Те ще се борят докрай, без да жалят живота си.

Заб. VII. Ако съюзът да е употребен в значение на условен съюз ако или на сложен съюз за да, пред него се пише запетая:

Щеше още дълго да стоиш на пътя, да (=ако) не беше те прибрал чичо ти Иван. Не му казвай какво се говори за него, да(=за да)  не се ядоса.

2.Пред подчинено въпросително изречение, въведено с местоимение или частица:

Трябва да знаем какво става там. Трябва да сме наясно на какво можем да разчитаме. Кажи ни определено ще дойдеш ли довечера у нас.

Заб. I. Ако подчиненото въпросително изречение, въведено с местоимение или частица, стои на първо място, то се отделя от следващото със запетая:

Какъв ще бъде резултатът от операцията, още никой не можеше да каже. Успяла ли е Мила да се свърже с майка си, ние не знаехме.

III. Като знак за ГРАФИЧНО ОФОРМЯНЕ запетаята се пише в следните случаи:

1.    За отделяне на място от дата: София, 5 май 1965г.;

2.    За означаване на десетични дроби: 10,5 (= десет цяло и пет десети);

3.    За означаване на часове, минути и секунди: 10,30 ч.; 16,05,10 ч. (=16 часа 5 минути и 10 секунди).  

Пунктуация на простото изречение

ПРОСТО ИЗРЕЧЕНИЕ. ПУНКТУАЦИЯ

1. Когато са заглавия, в края на безглаголните изречения не се поставя точка:

Островът на съкровищата

Козият рог

2. В пословиците и поговорките с непълни изречения на мястото на пропуснатата дума се поставя тире:

                Казали на лисицата, а тя – на опашката си.

                Добра дума – златен ключ.

                Умният говори с делата си, а глупавият – с езика си.

РАЗШИРЯВАНЕ НА ПРОСТИТЕ ИЗРЕЧЕНСКИ СТРУКТУРИ

1.        Повторени части на изречението – разширяването на една главна или на второстепенна част може да стане чрез нейното повтаряне. Повторените части се отделят със запетая:

Издигна се високо, високо.

 Юнак, юнак беше той.

2.        Еднородни части – поясняват една и съща дума и се откриват с един и същ въпрос. Свързват се безсъюзно или с помощта на съюзи ( и, или, но, а, обаче).

Еднородните части, свързани безсъюзно, се отделят със запетая:

Жени, мъже и деца се събраха на площада.

Когато еднородните части са свързани със и / или, употребени еднократно, запетая не се пише:

Мама и татко се прибират в сряда. Извикай майка си или баща си.

Когато и / или са употребени многократно, запетая не се пише само пред първия съюз:

Ще отсъствам и във вторник, и в сряда, и в четвъртък.

Ще чета или вестник, или книга.

! Когато или, еднократно употребен, има характер на обяснителен съюз и значението му е близко до значението на тоест, сиреч, въведената с него част се отделя със запетаи:

                Комбинационното разсейване, или ефектът на Раман, е важна част от молекулната спектроскопия.

3.        Обособени части – второстепенни части, които обособяваме с помощта на паузите и интонацията ( в устната реч) и чрез пунктуационни знаци ( в писмената) с цел да ги откроим смислово.

Обособените части могат да бъдат:

- определения: Жената, стройна и хубава, вървеше по улицата.

- приложения: Град София (старата Сердика) бил малък град.

Чужденецът, французин, знаеше малко български.

- допълнения: Той чете книга, романа “Под игото”.

- обстоятелствени пояснения: Той замина горе, в планината.

Пунктуация:Обособените части се отделят чрез запетаи. Понякога като знак за по-силно смислово открояване могат да бъдат използвани тирето и скобите.

Момчето, изнервено до краен предел, излезе от стаята.

Майката – примряла от студ и изнервена от дългото чакане – отново закрачи напред-назад.

                Части на изречението, въведени чрез съюз като с уточняващо значение, се отделят със запетаи:

Някои работници, като Тенев и Марков, се справят отлично с работата.

4.        Вметнати думи – те нямат формална връзка с частите на изречението и чрез тях говорещият изразява отношението си към онова, което съобщава:

Аз, надявам се, скоро ще се върна.

Първо, това не е така, и второ, ти нямаш нищо общо със случилото се.

! Със запетая се ограждат глаголни думи и изрази, както и някои думи и изрази, с които една мисъл се противопоставя на друга, както и разделители на речта: да кажем, надявам се, мисля, разбира се, изглежда, тъй да се каже, напротив, обратно, от една страна, от друга страна,, първо, второ и т. н.

! Не се ограждат със запетаи следните въвеждащи думи и изрази: обаче, например, според мене, по мое мнение, може би, наистина, следователно, значи (= следователно), вероятно, по всяка вероятност, сякаш, навярно, очевидно, по такъв начин, като че ли, всъщност:

Следователно опитът е неуспешен.

Ти значи не ме разбра.

Ако въвеждащата дума или израз се свързва смислово и синтактично с предшестващата дума или израз, която се отделя със запетая от останалия състав на изречението,  запетаята се поставя след втората въвеждаща дума:

От друга страна обаче, температурата не трябва да се повишава.

Но: Мисля, по такъв начин всички ще бъдат доволни.

Рядко при изброените думи и изрази може да се постави запетая, за да се избегне двусмислие:

Ето, по такъв начин, ние се измъкнахме от затруднението.

Ако думи и изрази като обаче, следователно, значи, сякаш и др. стоят в началото на просто изречение вътре в сложно изречение, пред тях се пише запетая:

Той искаше да се яви на конкурса, обаче не успя да се подготви добре.

5.        Обръщения в рамките на изречението – думи, които служат за осъществяване на контакт със събеседника.:

Майко, къде ми е чантата?

Вие, господине, къде сте били тогава?

В поезията се срещат обръщения  към неодушевени предмети: горо, земьо, родино и др.:

О, майко моя, родино мила ...

Черней горо, черней сестро, двама да чернеем ...

Обръщенията се отделят със запетая. Когато към обръщението има определение, запетаята отделя цялото словосъчетание:

Откак се е, мила моя майно ле, зора зазорила ...

Частиците при обръщение се отделят със запетая, ако стоят пред него. Ако стоят след него, частиците не се отделят със запетая:

        Ти ли си бре, сине! Кольо бре, нали щеше круши да ми донесеш?

"Тиха победа"

1.В творбата са трансформирани образи и мотиви, които присъстват трайно в Дебеляновата поезия – за търсената и намерена утеха, за завръщането и „присрещането” в пространството за родното, за преодоляването на самотата чрез приобщаването към близките хора в сакралния свят на своето.


2.Заглавието кореспондира с финалния стих. В текста са противопоставени „тихата” победа на духа и шумната, колективно празнувана победа („плющят победни знамена”) във войната. В това противопоставяне се открояват различията между колективните проекти за спасение и щастие и индивидуалните представи на героя.


3.Войната е представена като особено време – пространство, което изтръгва човека от делничния ритъм и го поставя в ситуация на пределно напрежение. Тя изисква „вярност на дълга”, готовност за саможертва („чер жъртвен кръст е начертан”), но дава и друг поглед към живота, шанс за битийни прозрения, които променят възприятията.


4.Пред лицето на войната и смъртта героят преодолява болезненото чувство за самотност и се превръща в част от безименното човешко множество („сроди се малък и велик”). Той достига до прозрението за кръговрата на живота, за преходността на всичко в света, част от който е и човекът: „Че светли тайни дух прозря (…) твоят дял / е дълг на хрупкавия злак - / земята-майка опознал, / при нея да се върне пак.”


5.Смъртта не е осмислена като трагедия, a като шанс да бъде преодоляно страданието чрез завръщането към майката земя, чрез откриването на вечната хармония, възможна единствено чрез потъването в небитието.


6.Смъртта е представена и чрез символния образ на майката земя, която очаква своето дете (“Тиха победа”). В стихотворението пейзажните елементи носят подчертано символистичен заряд (С. Хаджикосев). Пейзажът е “отвъден”, образът на майката земя може да се идентифицира със смъртта, призовавана от “разблудната царкиня”. Строфата, в която е представена, е изумителен български вариант на “елисейските полета”:
Венци от слънчеви цветя
в градини слънчеви плете
и в кротък унес чака те
да дойде нейното дете.
Това дори не е характерният за символистите вътрешен пейзаж, а опит за обективиране на инобитието. Смъртта приласкава и дарява търсената, но ненамерена в живота утеха.(Паметникът пред родната къща на Дебелянов – статуята на Иван Лазаров на чакащата майка – е придружен от паметна плоча с горепосочените стихове. Той е пресъздал една парадоксална ситуация – знае се, че майката на Дебелянов е умряла преди самия него. Той е показателен за това, че в нашата културна традиция “смъртта утешителка” е преосмислена в образа на очакващата майка, извисен до образ символ на майчината любов.)

Модели за интерпретация

ХАРАКТЕРИСТИКА НА ЛИТЕРАТУРЕН ГЕРОЙ

1. Начин, по който авторът го въвежда в повествованието.

2. Символика на името.

3. Външен портрет.

4. Речева характеристика (диалог, вътрешен монолог).

5. Отношение на другите герои към него.

6. Отношение на героя към другите.

7. Отношение към себе си (способност за самоанализ и самооценка).

8. Отношение не повествователя към героя.

9. Развитие на характера (съдбата на героя).

10. Финална позиция на героя и на автора за него.

АНАЛИЗ НА ЛИРИЧЕСКА ТВОРБА

1. Към кой период от развитието на литературата принадлежи авторът? Какво е характерно за периода? Какво е характерно за творчеството на автора? Как творбата се вписва в него?

2. Тема и идея на творбата.

3. Кой е лирическият герой / субект /говорител и каква е философията му? Има ли разлика между лирически герой и говорител?

4. Роля на заглавието (или на липсата на заглавие).

5. Как се съотнасят началото и краят? Как е оформена поантата?

6. Как е композирана творбата (смислови части, контраст, повторителност)?

7. Как са представени художественото време и художественото пространство?

8. С помощта на какви изразни средства са постигнати внушенията?

9. Как кореспондира текстът с други текстове? Оценка за значението и актуалността му.


АНАЛИЗ НА ЕПИЧЕСКА ТВОРБА


1. Тема и идея.

2. Основен конфликт (развитие).


3. Сюжет и фабула. Композиция.

4. Персонажна система.

5. Как функционира понятието „повествовател”?

6. Художествено време и пространство. Пейзаж.