Оформяне на пряка, полупряка и непряка реч

Пряка, непряка и полупряка реч

Когато говорещият(пишещият) предава чужда реч, той може да постъпи по два начина:

1. Точно да предаде чуждата реч, т.е. да я цитира.
2. Да предаде чуждата реч със свои думи.

В първия случай говорим за пряка реч, а във втория – за непряка реч.

Чрез пряка реч думите се предават дословно, без никакво изменение. Такава пряка реч се среща най-често в диалога на художествените произведения или в разговорната практика:

-          Как си?

-          Благодаря, добре.

-          Утре ще ходим ли на дискотека?

-          Ако ме пуснат.

Понякога авторът, предавайки дословно чуждите думи, пояснява със свои (авторови) думи кой е произнесъл репликите, как, кога, къде и т.н. В такъв случай:

1. Ако пряката реч синтактически не е свързана с авторската реч, предходните думи на автора завършват с точка:

Момъкът продължаваше да си тананика.

-          Името, името? Как ти беше името?

-          Андрешко.

2. При пряка реч, синтактически свързана с авторската реч, са възможни три случая:

А) След авторската реч, когато предхожда пряката и завършва с глагол за съобщение, се пише двоеточие. Пряката реч се пише на нов ред с главна буква, като всяка нова реплика се предхожда от тире:

Той се спря сред стаята, изгледа Стояна тъй навъсено, че очите му се скриха зад веждите, и каза:

-          И ти искаш да ти дам селяха си? Ти, хлапе вчерашно ... Не, трябва ми той на мене.

Б) Авторската реч, когато се намира след пряката, се пише на същия ред, започва с малка буква и след нея се пише точка. Пряката и авторската реч се отделят с тире. Според вида на изречението в пряката реч в края му може да се постави необходимият препинателен знак (въпросителна, удивителна, многоточие):

-          Леле, горо, майко мила! – провикна се той.

В) Когато авторската реч се намира между частите на пряката реч, възможни са два случая:

        = Пряката реч представлява самостоятелни изречения. Тя започва на нов ред с главна буква и се въвежда с тире. Авторската реч се въвежда с тире, започва с малка буква и завършва с точка. След авторската реч се поставя тире, а пряката реч продължава с главна буква:

-          Леле, горо, майко мила! – провикна се той. – Де са старите войводи, де са старите юнаци!

= Авторската реч разделя изречението от пряката реч. Авторовите думи се отделят от двете страни с тирета и започват с малка буква:

-          Аз дойдох – прекъсна ме той – не по своя работа.

!!! Ако между двете части на пряката реч, разкъсани от авторската, стои запетая, тя се поставя след авторската, пред тирето:

- Слушай, Стоене – той заговори по-меко, но решително, - утре тръгвам с тебе. (Сравни: “Слушай, Стоене, утре тръгвам с тебе.”)

 Г) Авторската реч, представляваща сложно изречение, може да бъде разделена от пряката реч. Първата част от авторската реч започва на нов ред, с главна буква и завършва с двоеточие, а втората част се отделя с тире, започва с малка буква и завършва с двоеточие. Пряката реч продължава с главна буква и се отделя от авторската с тире:

Когато сутрин станеше и по стар навик погледнеше небето, той не казваше както преди:

-          Ех, че време ли е, момчета! Пак ще се къпе в човешки пот майката земя, - ами бавно и с въздишка речеше: - Тежък ден ще бъде тоя – може и да вали. Човек не трябва всякога да вярва на утрото.

3. Когато пряката реч е във вид на отделна реплика и заема място между авторската  реч, се огражда с кавички. Възможни са три варианта при подреждане на синтактично свързани пряка и авторска реч:

А) Авторската реч предхожда пряката. В края на авторската реч се поставя двоеточие. Пряката реч се пише на същия ред, започва с главна буква и се огражда с кавички. Препинателният знак за край се поставя вътре в кавичките:

Огнянов си помисли: “Да имаш милост към немилостивите е така подло, както и да я очакваш от тях.”

Б) Авторската реч се намира след пряката. Пряката реч започва с главна буква и се огражда с кавички. Авторската реч се отделя с тире, започва и малка буква и завършва с точка:

“Дали не са ме усетили? “ – помисли си той.

В) Авторската реч се намира между пряката. Пряката реч се огражда с кавички, а вмъкнатата в нея авторска реч – със запетаи и тирета. Авторската реч започва с малка буква и завършва със запетая (точка и запетая) или точка.

“Жени тук, сред Джендемите, помисли си той; и това е добра плячка!”

 Ако след авторската реч е поставена точка, следващата я пряка реч започва с главна буква:

“Виж ти! – казва си той и поклаща глава. – Виж каква била работата.”

“Не игла, помисли си пак Шибил и въздъхна. Нож може да държи тъй в устата си (...)!”

 !!!При авторска реч, отделена с тирета, е възможно и да няма препинателен знак:

“И вълчета има! – викнаха децата – в чувала са!”

Непряката реч се оформя пунктуационно както авторската. Тогава обикновено думите на автора съставят главното изречение, а чуждите думи – подчинено допълнително:

Пряка реч:	Непряка реч:
Той въздъхна: - Никак не съм добре.	Той каза с въздишка , че не е добре.
Мария попита: - Ще дойдеш ли утре?	Мария попита дали ще дойдеш утре.
Майка му каза: - Отивай на училище!	Майка му каза да отива на училище.

В художествените произведения съществува и т. нар. полупряка реч. При нея авторът навлиза в мислите и чувствата на героя и говори от негово име, без да го цитира. Полупряката реч се оформя пунктуационно като непряката и авторската:

След това заговориха за наема. По време на разговора всеки откри по нещо от своя личен живот. Жената била вдовица и получавала малка пенсия. Помагала си с наема от стаята. Мъжът й умрял преди няколко години.

Шибил я гледаше учуден. Какъв ще е тоя дявол?

Графично оформяне на цитати

Цитатите са думи на друго лице, предадени в същия вид, както са казани или написани. Те са разновидност на пряката реч и се ограждат в кавички. Към цитатите се отнасят и отделни думи, изрази, мисли, предадено дословно:

Малкият застана до вратата и помоли да му “отволя”.

Ако цитатът се състои от самостоятелни изречения, препинателните знаци се употребяват както при пряката реч:

“Чл. 302 (1). Лицата, ненавършили 16 години, се приемат на работа след обстоен медицински преглед и медицинско заключение, че са годни да извършат съответната работа и тя няма да увреди здравето и да попречи на правилното им физическо и умствено развитие.”

! Знакът за край на изречението е преди кавичките!

Ако цитатът се слива с думите на автора, оформя една обща, завършена мисъл и образува синтактично единство, кавичките се запазват, а препинателните знаци се употребяват както при обикновено изречение:

Езиковата форма възкресява и епоха, и герои, и притежава “една особена прелест, която би пропаднала, ако всичко се преразкаже на сегашния литературен език”.

!Знакът за край на изречението остава след кавичките!

Когато в цитата, представящ изречение, има вътрешен цитат в началото или в края на изречението, не се допускат двойни кавички. Ако вътрешен цитат завършва с въпросителен, удивителен знак или скоба, които разделят двойните кавички, те се поставят:

Той попита: “Чел ли си “Време разделно”?”

Ако в средата или в края на цитата са вмъкнати разяснителни думи на автора, те се ограждат с тирета:

“През IX век книгата с форма на свитък е почти изчезнала – отбелязва авторката, - тъй като е на изчезване и материалът, подходящ за свитък – папиросът.”

Цитат, набран с друг шрифт на същия ред или на нов ред , не е необходимо да се поставя в кавички. Запазват се само кавички от пряка реч или вътрешен цитат:

Творбата “Проглас към Евангелието” представлява възхвала на словото като божи дар и като средство за познание и спасение.

                Голи са без книги всички народи,

                не можейки да се борят без оръжие

                с противника на нашите души...

Или:

Творбата “Проглас към Евангелието” възхвалява словото като божи дар. Голи са без книги всичките народи, / не можейки да се борят без оръжие / с противника на нашите души ...

! Най-често оформяме цитатите като самостоятелни абзаци, когато поставяме мото и цитираме поезия. Запомнете: мотото не се поставя в кавички! Не е прието цитат от прозаичен текст да се оформя като самостоятелен абзац, освен ако е мото.

Когато цитираме два-три стиха от поетически текст, можем да разположим цитата линейно на реда, но в такъв случай краят на всеки стих трябва да бъде обозначен със знак  /   или //.

! Когато в цитирания текст има вътрешен цитат, кавичките се запазват, независимо, че цитатът е в самостоятелен абзац:

Изключително вълнуващи са думите на героинята:

“На живот си ми господар,

на волята не ми си.”

(Сравни с оригиналния текст:

Гергана дума продума:

“На живот си ми господар,

на волята не ми си(...)” )

! Когато правим съкращение в цитирания текст, задължително поставяме многоточието в скоби, за да обозначим ясно, че съкращението е направено от нас:  “Чл. 302 (1). Лицата, ненавършили 16 години, се приемат на работа след (...) медицинско заключение, че (...) тя няма да увреди здравето (...).”

! Ако в цитирания откъс поради замяна на името на съответния предмет с местоимение могат да възникнат неясноти, в скоби поставяме съществителното име с указание, че ние сме направили бележката : “Лицата, ненавършили 16 години се приемат (...) след медицинско заключение, че тя (работата – б. м.) няма да увреди здравето (...) .” По същия начин постъпваме и когато подчертаем отделни думи от цитата.

Стилистични тропи и фигури

Стилистични тропи и фигури

1.Стилистични тропи – думи и изрази, които функционират в текста с преносните си значения.

1.1.Метафорични	1.2. Метонимични	1.3. Количествени
1.1.1. Епитет	1.2.1. Метонимия	1.3.1. Хипербола
1.1.2.Сравнение	1.2.2. Синекдоха	1.3.2. Литота
1.1.3. Метафора	1.2.3. Перифраза
1.1.4. Антономасия	1.2.4. Евфемизъм
1.1.5. Олицетворение
1.1.6. Алегория
1.1.7.Символ
1.1.8. Ирония

1.1.   Метафорични тропи – названието или качества на един предмет се пренасят върху друг на базата на прилика, сходство:

1.1.1.        Епитет – художествено определение: “белоцветните вишни”, “спомени лишни”.

1.1.2.        Сравнение – задължително съдържа дума за сравняване: “като”, “сякаш”, “същи”: “гладен като вълк”, “възглавието – камен същи”.

1.1.3.        Метафора – скрито сравнение: “златни ръце” (метафоричен епитет), “лицето й пламна” (метафоричен глагол), “очи-череши, снага – топола” (метафора).

1.1.4.        Антономасия – героят се назовава с името на носител на подобни на неговите качества: Постъпихме като истински байганьовци.

1.1.5.        Олицетворение – качества на човека се приписват на животни, предмети, абстрактни понятия: “През гората шумолят тихите нозе на есента”.

1.1.6.        Алегория – нравствени качества на човека се изразяват чрез предмет, явление, животно; алегоричните образи обикновено са утвърдени от традицията: Вълкът обикновено въплъщава глупостта, Лисицата – хитростта; алегория се използва в пословиците и поговорките: “Дървото се превива, докато е младо”.

1.1.7.        Символ – визуален образ, чрез който авторът изразява определена идея или душевно състояние; специфични за отделните литературни школи и направления, което предполага предварителното им познаване: кула от слонова кост (извисеност над тълпата, самотност и отчуждение – при символистите).

1.1.8.        Ирония – дума или израз, в чието значение се влага противоположен смисъл: “Ама че си умен!” ( за някого, който е направил глупост), “гениалната економка” ( за Неновица, която е скъперница).

1.2.   Метонимични тропи – названието на един предмет се пренася върху друг на базата на постоянна връзка между тях, на сродство.

1.2.1.        Метонимия – името на цялото вместо на частта от него, на автора вместо на творбата:  “Върхът отговори...”, “Обичам да слушам Шопен”.

1.2.2.        Синекдоха – името на частта вместо цялото: “бащино огнище”, “Брадата изчезна в навалицата” (вместо “човека с брадата”).

1.2.3.        Перифраза – названието на предмета се заменя с описателен израз за предаване на негово същностни качества: “патриархът на българската литература”, “авторът на “Немили-недраги” (вместо Вазов); “чудната игра на природата” (вместо Ниагара).

1.2.4.        Евфемизъм – замяна на един израз с друг, за да се спести неприятното въздействие: “напусна ни”, “отиде си от нас”, “почина” (вместо “умря”), “освободиха го от работа” (вм. “уволниха го”).

1.3.   Количествени тропи.

1.3.1.        Хипербола – признаците на предмета преднамерено се преувеличават:

Кат замахна сабя дамаскиня,

троицата отведнъж паднаха (...)

1.3.2. Литота – признаците на предмета преднамерено се преумаляват: “Почакай една минутка” (вм. “Почакай малко”).

2.        Стилистични фигури – изрази, в които значенията на думите се съчетават по необичаен начин.

2.1.   Фигури на неравенството:

2.1.1.        Климакс – възходяща градация, степенуване значенията на думите от най-неутралното към най-силното: “Бръчков ще го усетят, ще го хванат, ще го обесят”.

2.1.2.        Антиклимакс – низходяща градация: “Коли, беси, бие, псува / и глоби народ поробен”.

2.2.   Фигури на противоположността:

2.2.1.        Оксиморон – предметът на речта се характеризира чрез признак, който противоречи на неговата същност: “богатият сиромах”, “живият труп”.

2.2.2.        Антитеза – противопоставяне на противоположни неща, за да бъде постигнат контраст: “Богатият и в делник пирува, сиромахът и на празник гладува”.

2.3.   Фигури на тъждеството.

2.3.1.        Синонимна фигура – състои се от синоними или контекстови синоними: “и в нас чувства силни, големи плоди”.

2.3.2.        Етимологична фигура – състои се от еднокоренни думи: “черни чернеят”, “ден денувам”, “нощ нощувам”.

2.3.3.        Повторение:

2.3.3.1.  Анафора – в началото на съседни стихове:

Език свещен на моите деди,

език на мъки, стонове вековни,

език на тая, дето ни роди (...)

2.3.3.2.  Епифора – в края на съседни стихове:

Това е песен!

Да, това е песен!

2.3.3.3.  Епанафора – дума от края на единия стих се повтаря в началото на другия, спираловидно повторение:

Кажи им, майко, да помнят,

да помнят, мене да търсят (...)

2.4.   Словоредни и синтактични фигури.

2.4.1.        Инверсия – разменен, необичаен словоред: “братя невръстни”, “език свещен”, “език прекрасен”.

2.4.2.        Елипса – пропускане на част от изречението с оглед повишаване на динамиката:

Всяко дърво меч е, всякой камък бомба,

всяко нещо удар, всяка душа – плам (...)

2.4.3.        Апосиопеза – замълчаване в знак на силни чувства, графически се отбелязва с многоточие:

Пък тогаз ... майко, прощавай!

Ти, либе, не ме забравяй!

2.4.4.        Синтактичен паралелизъм – фигура от изречения със сходен строеж .(Виж примера от 2.4.2!)

2.4.5.        Образен паралелизъм – паралелни описания на картини от природния и от човешкия свят:

лоза се окол явора обви –

около Ива Ралица девойка!

2.4.6. Анжамбман – пренасяне на част от фраза от началото на един стих в другия, при което в края на стиха се получава пауза, несъвпадаща с паузите, произлизащи от синтактичния строеж на изречението:

Тук първи път чух възглас: - Престани

да вярваш и да дириш – забранен е

на любовта плодът (…)

2.4.7.        Алитерация – повторение на едни и същи или близки по звучене съгласни звукове:

Гарванът грачи грозно, зловещо (…)

2.4.8.        Асонанс – повторение на едни и същи или близки по звучене гласни звукове:

Настане вечер, месец изгрее,

Звезди обсипят свода небесен;

Гора зашуми, вятър повее, -

Балканът пее хайдушка песен!

"Ний" и "Юноша"

“Ний” – духовната биография на множеството, проглеждането:

*настоящето на масата е белязано от страданието, “сирачеството” вследствие отчуждението от земята майка (“чужда е за нас кърмящата й гръд”);

разкъсаната връзка между раждащата  - земята – и родените- децата- отваря пътя към смъртта (“Угасваме в тъма”, “гаснем сред печал”, “ний, бледни смъртници”, “дебнещата смърт”);

*страданието е сакрализирано, то разкрива и месианското в съдбата на онеправданите (“ръсим своя друм /с сълзи и кървав пот”, “чела със трънени венци” – алюзии с кръстните мъки на Исус); те са призвани да възкресят човечеството за нов живот;

*бъдещето на колектива буди възторг и оптимизъм; то се свързва с представата за Съдния ден (“Но иде ден на съд (...)”), с картината на разразяващия се “свещен гняв”, движещ масите в техния бунт;

*въставането е представено като акт на отхвърляне на “греха” и “срама”, то е в името на реабилитирането на човека, на възстановяване на разкъсаната връзка с майката земя;

*контрастът – доминираща поетическа фигура в стихотворението (опозицията мрак-светлина); тъмата, гаснещото, черното са символи на злото, на несправедливия обществен порядък; лъчите, огненото, светлината – на копнежите за справедливост;

*внушението за мощта на множеството е постигнато чрез образната идентификация с внушителни природни феномени (“океан от огнени вълни”, :възбунени вълни издигат се със рев”, “надвисва ураган”).

“Юноша” – идейно-емоционалната биография на пролетария; разказ за пътя на осъзнаването:

*стихотворението е изградено от три различни по обем образно-тематични части;

емоционалната схема, по която се разгръща лирическият сюжет, редува възторг – разочарование – възторг; завръщането във финала към началния тип изживяване всъщност е преосмисляне на семантиката и произхода на истински позитивното в човешкия живот;

*биографията на лирическия човек започва с мечтите на младостта, асоциирана с началото, пролетта, чистотата; копнежите са представени чрез стиловия регистър на символизма (“друм от цветя”, “колесница от лунни лъчи”), чрез което се подчертава тяхната илюзорност и непостижимост;

*действителността ( II смислова част) е представена чрез алегорическа картина (“пред раззинали бездни до черни стени / окова ме злодей непознат”, “златолуспест гигант се изправи сред кръв”); апокалиптичното видение е в подчертано тъмни бои (“черни стени”, “черна сянка”, “полумрака”, “тъма”);

фонетичната анафора обвързва в семантична близост златото и злото (“злодей... злоба ... златолуспест гигант ...Златний телец”);

братята на Аз-а са роби (“оковния звън ... робски керван ... окован”);

отпратките към библейския текст (“Златний телец”, “трънен венец”, “златолуспестият” гигант, напомнящ за звяра от Апокалипсиса) придават на настоящето особени смислови измерения – то напомня за съдните дни и свършека на света;

революцията, за която жадува лирическият Аз, придобива не само социален, но и етически смисъл;

*в последните три строфи Аз-ът се завръща към  възторженопатосното изживяване, но то е обвързано с друг тип мечтателност – с визията  за пожара на революцията (“Ах, блеснете пожари ...”, “Нека пламне земята за пир непознат, / нека гръм да трещи, да руши ... Ураган, ураган от души!”);

революцията се свързва с тържеството на светлината над мрака, с образа на урагана, на помитащата всичко буря; повелителните форми (“блеснете”, “загърмете”, “нека пламне”) превръщат призива в заклинателен императив;

революцията дава мотивация на битието и превръща смъртта в осъзнат избор (“аз ще знам за какво ще умра”);

*лирическата биография на юношата, тръгнала от наивните мечти на младостта, достига до себеразбирането на индивида чрез принадлежността му към тълпите (“И тогава, залюбен в тълпите ...”); сливането с тях е изключителният шанс на човека да открие своята мисия и да осмисли земното си съществуване.

"Йохан"

„Йохан”

Акценти за интерпретация

1.Творбата – отклик от въстанието на спартакистите в Берлин през 1919 г. Независимо от конкретните реалии (немското име на героя, образа на Берлин) Смирненски изгражда обобщената представа за анонимния борец, един от тълпите, загиващ на барикадата. (За разлика от други текстове, породени от същото събитие, които разкриват образа на водача – „Карл Либкнехт”, „Роза Люксембург”.)

2.Изградена е композиционна рамка, чрез която героят е представен в битието си на съпруг и баща. Интимната сцена противостои на описанието на битката в същинската част и налага идеята за пожертваното лично щастие в името на бъдещия справедлив свят.

3.Първата смислова част е построена на принципа на контраста – противопоставени са тихата вечерна картина и образът на разбунтувания град.

А) Началният пейзаж е изграден чрез символистична образност („мъртвата градина”, „коси от черен мрак”); налага се усещането за меланхолия, тъга, печал;

Б) Героят е ситуиран в граничното пространство, прекрачването на прага е и преодоляване на символичната граница между примиреността и борбата, то маркира променения статут на човека – от жертва той се превръща в борец за новия свят;

В) Текстът представя една архетипна ситуация – на прощаването със семейството преди решителния бой. Сцената напомня за прощаването на Хектор с Андромаха от шеста песен на „Илиада” – с безмълвната тъга на жената, с пестеливостта на жестовете и емоционалната напрегнатост на героите. Отговорността за семейството мотивира бореца да участва в битката за един по-достоен живот. Метафората „опусте” предсказва предстоящата загуба.

Г) Образът на въстаналия град е контрастно противопоставен на началната картина – метафорите „екна”, „раздра” внушават взривяването на покоя и тишината; променя се и цветовата символика – червеният цвят ( „кат рубин”) е знак за бунта, жертвеността.

4. Втората смислова част рисува картината на битката и изяснява мястото на човека в нея:

А) Героят е представен чрез своята анонимност (двукратното повторение „непознат”) – имплицитно е заложена идеята, че революцията е дело на множеството безименни хора, дръзнали да се противопоставят на установения порядък;

Б) битката е нарисувана със средствата на романтическата поетика, назована е като буря, вихър (аналогия с Ботевите творби); Смъртта също придобива романтически очертания – представена е като физическа гибел („труп до труп”), но и като път към духовно безсмъртие („ не в една / десница още пушката дими”);

В) на въстаниците контрастно са противопоставени образите на хусарите, „огненият лик” на картечниците предсказва изхода от физическия сблъсък.

5. Героят излиза от своята анонимност в миговете преди смъртта си. В третата част е разкрит образът на човека, превърнал се в „някой исполин”чрез своята храброст и жертвоготовност (Вазов – „Кочо”; Гео Милев – сцената с поп Андрей в „Септември):

А) Сблъсъкът между двете враждуващи сили е изместен от словесния сблъсък между Йохан и хусаря; чрез разменените реплики е изразена идеята за величието на човека и за безсмъртието в битката; откъсът съдържа кулминацията на текста;

Б) Репликите на Йохан разкриват идеята за приемствеността в борбата: „Всяка капка кръв пред вас / ще бликне нови хиляди борци!” (Текстът представлява цитат от реч на Карл Либкнехт  - водача на въстанието в Берлин.) Думите на Йохан изразяват вярата му в бъдещето и разкриват обречеността на стария свят: „дванайсетият кобен час” предвещава идването на новото, промяната, заради която героят се жертва.

В) Чрез антитезите „рабски син” – „исполин”, „Ръцете горе (…)” – „Челата горе!” е разкрито величието на бореца за бъдещия свят;

Г) Натуралистичният детайл („пръсна черепа му със приклад”) внушава грозотата на смъртта и духовната победа на човека над жестокостта и насилието.

6. Чрез финалната IV част се затваря композиционната рамка:

А) предутринният здрач символизира светлината, вярата в бъдещето, заради което героят е пожертвал личното си щастие;

Б) Жестовете на жената изразяват едновременно болката („избухваше в несдържан горък плач”) и надеждата („чакаше със поглед замечтан”), те загатват семейната трагедия и утвърждават идеята на текста, че в името на колективния идеал трябва да бъде пожертвано личното (както в Ботевата поезия)..

7. Образът на анонимния борец за по-справедливото бъдеще има своеобразното си продължения в творчеството на Гео Милев и на Никола Вапцаров.

        

Пунктуация в сложното изречение

УПОТРЕБА НА ЗАПЕТАЯ В СЛОЖНОТО ИЗРЕЧЕНИЕ

I.В рамките на сложното изречение запетая се пише за отделяне на простите изречения в състава на сложното в следните случаи:

1.Пред всяко просто изречение (след първото), свързано безсъюзно:

Работниците се спираха пред таблото, оживено говореха, вълнуваха се.

Забележка: Елиптичните изречения също се отделят със запетая:

Той заминава днес, аз – в понеделник.

2.Пред простите изречения в състава на сложното, свързани със съчинителни или подчинителни съюзи или съюзни връзки, като например: а, но, че, пък, обаче, само че, като, докато, дето, който, както, когато, колкото, защото, щом, макар и да, вместо да и др., независмо от вида на простите изречения:

Жената влезе в магазина, а детето остана пред входа. Той се поколеба за момент, но после продължи разказа си. Послушай малко музика, докато си свърша работата. Глупак е, който ви вярва.

Забележка I. Не се пише запетая между два съюза, следващи непосредствео един след друг, когато първият от тях е едносричен и няма собствено ударение:

Той потропа на вратата, но като не получи отговор, отмина. Но тъй като късно осъзна всичко това, нищо не можеше да направи.

Но! Не бива да се обезкуражаваме, защото, ако се съди по всичко, проектът ще успее.

Забележка II. Не се пише запетая и между неударен едносричен съюз и следващо причастие или деепричастие, въвеждащо обособена част:

Той помисли да се възпротиви, но осъзнал безсмислието на всеки протест, отпусна ръце.

Но: Тяхната борба се следеше по цял свят, защото, отстоявайки свободата на своята родина, те доказаха, че са достойни за нея.

Забележка III: Не се пише запетая пред подчинено изречение, въведено чрез съюзна дума, ако непосредствено пред нея стои уточняващо наречие, например: само, едва, чак, даже, тъкмо, именно, дълго, много, малко и др., или отрицание не:

Ще повярвам чак когато видя с очите си. Момчетата отиваха на училище дълго преди да започнат занятията. Аз се върнах вкъщи не защото тук ще си почина най-добре.

Забележка IV. Когато подчиненото изречение, въведено чрез съюзна дума, пред която има уточняващо наречие, стои на първо място, то се отделя от следващото със запетая:

Само който ме обича, ще намери сили да ме следва. Малко преди да замине, той ми предаде писмото.

Забележка IV. Не се пише запетая и при някои устойчиви съчетания, съдържащи местоимение-съюз от типа на който и да е, колкото искам, каквото ми хрумне, когато и да отида  т. н., ако се схващат като съчетания – синоними на отделни думи:

Глупаци колкото щеш (= глупаци много). Не е разбрал както трябва (=достатъчно) творчеството на Светослав Минков. Лиляна метна каквото и попадна под ръка (=нещо) и продължи да чете.

3.Пред сложни съюзи като при все че, макар да, така че, въпреки че и пред съчетанията при условие че, при положение че, когато са употребени като съюзи, запетая се пише само пред целия съюз:

Той беше принуден да направи това, макар да не му беше лесно. Ще завършим в срок работата, при положение че ни осигурят машини.

Заб. I. Съчетанията от съществително име и предлог от типа под предлог, при условие, при положение, в знак и др. подобни, намиращи се в края на главното изречение, могат да бъдат пояснявани от подчинени определителни изречения, въведени чрез съюза че. В тези случаи предложните съчетания не образуват сложни съюзи със следващия съюз че, поради което пред него се поставя запетая:

Не му плащат под предлог, че ще учи занаят. Очите му пламнаха в знак, че той знае тайната.

Заб. II. Съседни думи и съюзи, които напомнят съчетания от т.3 и т.3, заб. I, не винаги образуват сложни съюзи, защото могат да се отнасят към различни изречения. Тогава те се разделят със запетая:

Запомних те така, както те видях в онзи паметен ден. Сравнете: Познавам планината така (=толкова добре), че няма опасност да объркам пътя. Но: Познавам планината, така че няма опасност да объркам пътя.

Заб. III. Когато относително местоимение или наречие, употребено като съюз, се предхожда от уточняващи го части, запетаята се поставя пред тях:

Аз вярвам на човека, чрез когото научих всичко това. Сведенията, въз основа на които изготвихме плана, са проверени.

4.В сложни изречения, чиито прости изречения са свързани чрез повторителни съюзи – и – и, или – или, дали – дали, дали – или, нито – нито, ту – ту и др. – запетая се пиша пред всеки повторно употребен съюз:

Дали ще ме изслушат, или ще ме отпратят още от вратата? Нито пари спечели, нито дом събра, нито в работата си успя да напредне.

Заб. Ако повторно употребеният съюз и няма характер на повторителен съюз, пред него не се пише запетая:

Вратата беше широко отворена и децата свободно влизаха и излизаха.

II.Не се пише запетая за отделяне на простите изречения в състава на сложното изречение в следните случаи:

1.Пред просто изречение, свързано с еднократно употребени съюзи и, да, или:

Той се върна и ме повика. Не бих искал да остане с погрешно впечатление. Ще ме чакаш на улицата или ще влезеш в сладкарницата.

Заб. I. Пред и, употребен като присъединителен съюз, се поставя запетая или тире. Понякога тя се заменя с точка в зависимост от това, доколко авторът иска да наблегне на присъединената част. Пред присъединителен съюз и то винаги се поставя препинателен знак (запетая или точка):

Ще идем, и само двамата – няма да ни чува селото.

Май като че иска да ти става зет. И не е лош, учен човек е.

Четох, и то здравата. (Четох - и то здравата.)

Той ми помогна. И тъкмо навреме.

Заб. II. Ако връзката между двете изречения е подчинителна, запетая се поставя независимо от това, че между тях е вмъкнато и. В такъв случай и може да изпълнява роля на присъединителен съюз или на усилваща частица:

Да починат малко конете, и пак тръгваме. Като му метнем един бой, и майчиното си мляко ще изкаже.

Заб. III. Ако пред съюз и стои обособена или вметната част, тя се отделя от него със запетая:

Той се изкачи тичешком на трибуната, вдъхновен и развълнуван, и всички погледи се отправиха към него.

Заб. IV. Ако подчиненото изречение, въведено чрез съюза да, стои на първо място, то се отделя със запетая:

Да отидат всички, беше невъзможно. Да оставам повече тук, няма никакъв смисъл

Заб. V. Когато подчиненото изречение, въведено чрез съюза да, стои след съществително, придружено от показателно местоимение, то се отеля със запетая:

Тази мисъл, да поеме вината върху себе си, го привличаше и вълнуваше.

Заб. VI. Ако съюзът да образува сложен съюз с предходен предлог (без, преди, за), запетая се поставя пред сложния съюз:

Опитай се да се измъкнеш, преди да са те усетили. Те ще се борят докрай, без да жалят живота си.

Заб. VII. Ако съюзът да е употребен в значение на условен съюз ако или на сложен съюз за да, пред него се пише запетая:

Щеше още дълго да стоиш на пътя, да (=ако) не беше те прибрал чичо ти Иван. Не му казвай какво се говори за него, да(=за да)  не се ядоса.

2.Пред подчинено въпросително изречение, въведено с местоимение или частица:

Трябва да знаем какво става там. Трябва да сме наясно на какво можем да разчитаме. Кажи ни определено ще дойдеш ли довечера у нас.

Заб. I. Ако подчиненото въпросително изречение, въведено с местоимение или частица, стои на първо място, то се отделя от следващото със запетая:

Какъв ще бъде резултатът от операцията, още никой не можеше да каже. Успяла ли е Мила да се свърже с майка си, ние не знаехме.

III. Като знак за ГРАФИЧНО ОФОРМЯНЕ запетаята се пише в следните случаи:

1.    За отделяне на място от дата: София, 5 май 1965г.;

2.    За означаване на десетични дроби: 10,5 (= десет цяло и пет десети);

3.    За означаване на часове, минути и секунди: 10,30 ч.; 16,05,10 ч. (=16 часа 5 минути и 10 секунди).