Специална награда на МОМН– София и Национален дворец на децата – София за 2014 година:

Велла Георгиева Николова – ПМГ „Акад. Иван Ценов” – гр. Враца

Безсмъртното цвете…

Днес е един обикновен ден. Никой не кичи паметниците с венци.Не се палят празнични огньове, из въздуха не се чува гърмежът на фойерверките. Никой не пада на колене и не се произнасят патриотични слова. Не звучи „Мила родино...“ и ние не се сещаме за... тях. Кои са те? Родолюбците - онези хора, за които днес земята под нозете ни милее и от които има най-голяма нужда! Те са тези, които са разпалили огъня на борбата, а после сами са изгорели в него. И този огън, вместо да бъде подклаждан, е бил оставен да изстине, докато накрая е угаснал съвсем. И днес, когато топлината му ни е нужна толкова много, ние умираме от студ. Той е сковал душите ни и ние не познаваме обичта, а тя е тази, която трябва да рисува върху нашето платно на живота. Боите й обаче са разноцветни. А на нас не всеки нюанс ни харесва. И понякога четките ни се струват груби, нараняват ни. Но накрая се получава истински шедьовър! Ръцете ни просто знаят как да го сътворят, защото във всеки от нас се крие по един такъв чудотворец...

А какво са сътворили Ботевите ръце? О, какъв шедьовър само! Прекланям се пред това. Той така добре е нарисувал своето платно... Животът му е едно величествено съчетание от цветове:
Бяло - цветът на мира и спокойствието;
Зелено - символ на свежестта, младостта и силата;
Червено - въплъщение на борбата, но и на любовта.

По този начин той успява да комбинира всички тези емоции и да постигне това, което всички искат - контрол над силата си. Осъзнава, че в него тече огнена кръв и че сърцето му бие по различен начин. Усеща, че ръцете му имат способността да лекуват, а очите му разпалват един пламък, който е дълбоко скрит в душите на хората. Думите му отнемат болката и по един свой начин вдъхват надежда и вяра в утрешния ден. Те сякаш даряват живот.

Така обрисуван, с толкова красноречиви думи, Ботев изглежда като някакво митично същество... Но той е един обикновен човек. Такива като него обикновено биват наричани "водачи на нацията", но за мен те са просто хора. Като теб и като всеки, когото срещаш ежедневно. Но аз се прекланям пред този човек! Той, осъзнал какво желае сърцето му и разбрал, че крилете пробиват тленната ни обвивка едва когато сме наистина готови да полетим, прави един-единствен полет в своя живот. И той остава запомнен не защото е достигната голяма височина, а защото последвалото падане е било героично. И въпреки това, той не умира. Падението не може да го спре!
Защото:
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят...
Въпреки че смело разперените му криле са били безмилостно прекършени, духът му остава безсмъртен. Той витае някъде около нас. И аз мога да го видя. Не знам дали очите ми ме лъжат, или просто въображението ми минава всякакви граници, но аз го виждам.

Виждам очите му всеки път, щом изрека съдбовното му име. Големи, черни, огнени! Виждам усмивката му всеки път, щом слънцето изгрява. Така, чрез топлината на утринните лъчи, неговата вяра възкръсва, за да се прероди в някой друг човек. Усещам сълзите му, когато навън вали. Тези сълзи са пролети от болка по един неосъществим идеал, но и са символ на чисто човешкото у него… Пред мен се появява стройната му снага всеки път, когато очите ми се погледнат Балкана – величествен и непоколебим, също като Ботев. Треперя, когато вятърът разпилява косите ми, защото виждам как всичко наоколо се прекланя и благоговее. Дърветата свеждат клоните си, цветята прекършват снагата си, а тревата сякаш настръхва...

Задава се буря всеки път, когато си спомня за теб, Ботев! Тази буря, заради която ти даде живота си... аз я усещам в себе си. И знам, че ти не си се жертвал напразно! Твоите идеали днес възкръсват и аз усещам, че твоята кръв сега тече в моите вени. Защото ние с теб сме родени от една майка - България! Обещавам ти, че каквото и да правя, винаги ще се връщам тук. Така повелява сърцето ми. А сега ще тръгвам. Чака ме дълъг път през бурените на живота. Знам, че няма да е лесно, но ти знаеш какво е да имаш волята да се бориш в името на нещо. Знаеш го по-добре от всеки друг. Ще ми се и другите да познаваха това чувство... Затова си ми нужен ТИ - за да научиш хората да обичат. Първо себе си, а после и ближния. Без твоя помощ аз няма да се справя. Нужен ни е някой, който да покаже на хората кое е истински ценното в живота… Нужен си ни ти, за да преоткриеш човещината, която отдавна е заровена толкова дълбоко в необятните кътчета на душата… Но все пак е жива! Човешкото никога не умира! То просто търси своя път, но за жалост е неспособно да отваря заключените врати на съзнанието. И ти си този, който има ключът за тях! Нужно е само да бъдат открехнати…

Днес хората не ти поднасят венци и аз също няма да го направя. Ще оставя само това цвете и ти знай, че е за теб. Когато се събудиш, то ще бъде там, все още живо, а аз ще те чакам. Това е моята вяра в бъдещия свят! Така единствено мога да изразя надеждите си – чрез това цвете, че утре денят ми ще бъде слънчев и красив, а не мрачен и тъжен…Нека то бъде безсмъртно, точно какъвто си и ти самият! Ще те чакам и когато се завърнеш, ще тръгнем заедно. Ще хванеш ръката ми и ще поведем един народ, който отдавна е забравил какво е да обичаш, към твоята земя. Земята, в която съм се родила и която ме е откърмила. Там, където съм срещнала и обикнала доброто и съм познала и намразила злото.Там, където спомените винаги ще ме теглят. Ботевата земя, в която любовта и силата на човешкия дух възтържествуват над злото и несправедливостите! …

Спорът за човешката същност в стихотворението „Песен за човека” от Никола Вапцаров

План за интерпретативно съчинение

Увод:

1.Творбата интерпретира ключов за Вапцаровата поезия проблем – за човека.

2.Героите на поета – обикновени хора, които извървяват пътя към себепостигането си. 

Теза:

-представата за човешката същност се разкрива полемично – чрез спора между дамата и нейния опонент;

- двамата отстояват противоположни тези;

-дамата: човекът е принизено същество, подвластно на инстинктите си и на злото;

-лирическият говорител: човекът е изначално добър; допуска грешки, но подлежи и на нравствено прераждане;

-отвореният финал налага идеята за сложността на човешката природа и позволява на читателя да открие своята истина.

Изложение:

1.Полемичната начална част въвежда в сложността на проблема:

А)мизантропията, намерила израз и в начина на говорене и в жестовете на дамата;

Б)жестовете на лирическия говорител като начален израз на неговата филантропия;

В)сходството в примерите – част от стратегията на лирическия говорител, за да обоснове своята теза.

2.Нравственото прераждане на героя от лирическия „разказ” – най-силният аргумент на говорителя:

А)нравствената слепота на човека от с. Могила;

Б)различните гледни точки към него („злодея злосторен”, „субект” – „човек”);

В)катализаторите на промяната:

-другите хора;

-песента (израз на надеждата за по-добър живот);

Г)прозренията за социалната предопределеност на злото;

Д)себедоказването на човека:

-инстинктивният страх от смъртта и надмогването му’

-вярата в бъдещия по-добър живот като израз на алтруизма на героя;

-песента – знак за постигнатата душевна хармония и за победата над смъртта (ролята на баладичния елемент);

Е)финалът откроява нравствената и естетическата оценка на:

-екзекуторите („онези”);

-персонифицирания природен и предметен цвят (затвора, мрака, звездите)

-дамата и лирическия говорител.

3.Затварянето на диалогичната рамка чрез последните реплики на двамата опоненти внушава, че спорът с дамата е бил напразен, истинският адесат на посланието е читателя.

Заключение:

 Смисъл на заглавието и песента като израз на нравственото прераждане; творбата като възхвала на неунищожимата хуманност у човека.

Оформяне на пряка, полупряка и непряка реч

Пряка, непряка и полупряка реч

Когато говорещият(пишещият) предава чужда реч, той може да постъпи по два начина:

1. Точно да предаде чуждата реч, т.е. да я цитира.
2. Да предаде чуждата реч със свои думи.

В първия случай говорим за пряка реч, а във втория – за непряка реч.

Чрез пряка реч думите се предават дословно, без никакво изменение. Такава пряка реч се среща най-често в диалога на художествените произведения или в разговорната практика:

-          Как си?

-          Благодаря, добре.

-          Утре ще ходим ли на дискотека?

-          Ако ме пуснат.

Понякога авторът, предавайки дословно чуждите думи, пояснява със свои (авторови) думи кой е произнесъл репликите, как, кога, къде и т.н. В такъв случай:

1. Ако пряката реч синтактически не е свързана с авторската реч, предходните думи на автора завършват с точка:

Момъкът продължаваше да си тананика.

-          Името, името? Как ти беше името?

-          Андрешко.

2. При пряка реч, синтактически свързана с авторската реч, са възможни три случая:

А) След авторската реч, когато предхожда пряката и завършва с глагол за съобщение, се пише двоеточие. Пряката реч се пише на нов ред с главна буква, като всяка нова реплика се предхожда от тире:

Той се спря сред стаята, изгледа Стояна тъй навъсено, че очите му се скриха зад веждите, и каза:

-          И ти искаш да ти дам селяха си? Ти, хлапе вчерашно ... Не, трябва ми той на мене.

Б) Авторската реч, когато се намира след пряката, се пише на същия ред, започва с малка буква и след нея се пише точка. Пряката и авторската реч се отделят с тире. Според вида на изречението в пряката реч в края му може да се постави необходимият препинателен знак (въпросителна, удивителна, многоточие):

-          Леле, горо, майко мила! – провикна се той.

В) Когато авторската реч се намира между частите на пряката реч, възможни са два случая:

        = Пряката реч представлява самостоятелни изречения. Тя започва на нов ред с главна буква и се въвежда с тире. Авторската реч се въвежда с тире, започва с малка буква и завършва с точка. След авторската реч се поставя тире, а пряката реч продължава с главна буква:

-          Леле, горо, майко мила! – провикна се той. – Де са старите войводи, де са старите юнаци!

= Авторската реч разделя изречението от пряката реч. Авторовите думи се отделят от двете страни с тирета и започват с малка буква:

-          Аз дойдох – прекъсна ме той – не по своя работа.

!!! Ако между двете части на пряката реч, разкъсани от авторската, стои запетая, тя се поставя след авторската, пред тирето:

- Слушай, Стоене – той заговори по-меко, но решително, - утре тръгвам с тебе. (Сравни: “Слушай, Стоене, утре тръгвам с тебе.”)

 Г) Авторската реч, представляваща сложно изречение, може да бъде разделена от пряката реч. Първата част от авторската реч започва на нов ред, с главна буква и завършва с двоеточие, а втората част се отделя с тире, започва с малка буква и завършва с двоеточие. Пряката реч продължава с главна буква и се отделя от авторската с тире:

Когато сутрин станеше и по стар навик погледнеше небето, той не казваше както преди:

-          Ех, че време ли е, момчета! Пак ще се къпе в човешки пот майката земя, - ами бавно и с въздишка речеше: - Тежък ден ще бъде тоя – може и да вали. Човек не трябва всякога да вярва на утрото.

3. Когато пряката реч е във вид на отделна реплика и заема място между авторската  реч, се огражда с кавички. Възможни са три варианта при подреждане на синтактично свързани пряка и авторска реч:

А) Авторската реч предхожда пряката. В края на авторската реч се поставя двоеточие. Пряката реч се пише на същия ред, започва с главна буква и се огражда с кавички. Препинателният знак за край се поставя вътре в кавичките:

Огнянов си помисли: “Да имаш милост към немилостивите е така подло, както и да я очакваш от тях.”

Б) Авторската реч се намира след пряката. Пряката реч започва с главна буква и се огражда с кавички. Авторската реч се отделя с тире, започва и малка буква и завършва с точка:

“Дали не са ме усетили? “ – помисли си той.

В) Авторската реч се намира между пряката. Пряката реч се огражда с кавички, а вмъкнатата в нея авторска реч – със запетаи и тирета. Авторската реч започва с малка буква и завършва със запетая (точка и запетая) или точка.

“Жени тук, сред Джендемите, помисли си той; и това е добра плячка!”

 Ако след авторската реч е поставена точка, следващата я пряка реч започва с главна буква:

“Виж ти! – казва си той и поклаща глава. – Виж каква била работата.”

“Не игла, помисли си пак Шибил и въздъхна. Нож може да държи тъй в устата си (...)!”

 !!!При авторска реч, отделена с тирета, е възможно и да няма препинателен знак:

“И вълчета има! – викнаха децата – в чувала са!”

Непряката реч се оформя пунктуационно както авторската. Тогава обикновено думите на автора съставят главното изречение, а чуждите думи – подчинено допълнително:

Пряка реч:	Непряка реч:
Той въздъхна: - Никак не съм добре.	Той каза с въздишка , че не е добре.
Мария попита: - Ще дойдеш ли утре?	Мария попита дали ще дойдеш утре.
Майка му каза: - Отивай на училище!	Майка му каза да отива на училище.

В художествените произведения съществува и т. нар. полупряка реч. При нея авторът навлиза в мислите и чувствата на героя и говори от негово име, без да го цитира. Полупряката реч се оформя пунктуационно като непряката и авторската:

След това заговориха за наема. По време на разговора всеки откри по нещо от своя личен живот. Жената била вдовица и получавала малка пенсия. Помагала си с наема от стаята. Мъжът й умрял преди няколко години.

Шибил я гледаше учуден. Какъв ще е тоя дявол?

Графично оформяне на цитати

Цитатите са думи на друго лице, предадени в същия вид, както са казани или написани. Те са разновидност на пряката реч и се ограждат в кавички. Към цитатите се отнасят и отделни думи, изрази, мисли, предадено дословно:

Малкият застана до вратата и помоли да му “отволя”.

Ако цитатът се състои от самостоятелни изречения, препинателните знаци се употребяват както при пряката реч:

“Чл. 302 (1). Лицата, ненавършили 16 години, се приемат на работа след обстоен медицински преглед и медицинско заключение, че са годни да извършат съответната работа и тя няма да увреди здравето и да попречи на правилното им физическо и умствено развитие.”

! Знакът за край на изречението е преди кавичките!

Ако цитатът се слива с думите на автора, оформя една обща, завършена мисъл и образува синтактично единство, кавичките се запазват, а препинателните знаци се употребяват както при обикновено изречение:

Езиковата форма възкресява и епоха, и герои, и притежава “една особена прелест, която би пропаднала, ако всичко се преразкаже на сегашния литературен език”.

!Знакът за край на изречението остава след кавичките!

Когато в цитата, представящ изречение, има вътрешен цитат в началото или в края на изречението, не се допускат двойни кавички. Ако вътрешен цитат завършва с въпросителен, удивителен знак или скоба, които разделят двойните кавички, те се поставят:

Той попита: “Чел ли си “Време разделно”?”

Ако в средата или в края на цитата са вмъкнати разяснителни думи на автора, те се ограждат с тирета:

“През IX век книгата с форма на свитък е почти изчезнала – отбелязва авторката, - тъй като е на изчезване и материалът, подходящ за свитък – папиросът.”

Цитат, набран с друг шрифт на същия ред или на нов ред , не е необходимо да се поставя в кавички. Запазват се само кавички от пряка реч или вътрешен цитат:

Творбата “Проглас към Евангелието” представлява възхвала на словото като божи дар и като средство за познание и спасение.

                Голи са без книги всички народи,

                не можейки да се борят без оръжие

                с противника на нашите души...

Или:

Творбата “Проглас към Евангелието” възхвалява словото като божи дар. Голи са без книги всичките народи, / не можейки да се борят без оръжие / с противника на нашите души ...

! Най-често оформяме цитатите като самостоятелни абзаци, когато поставяме мото и цитираме поезия. Запомнете: мотото не се поставя в кавички! Не е прието цитат от прозаичен текст да се оформя като самостоятелен абзац, освен ако е мото.

Когато цитираме два-три стиха от поетически текст, можем да разположим цитата линейно на реда, но в такъв случай краят на всеки стих трябва да бъде обозначен със знак  /   или //.

! Когато в цитирания текст има вътрешен цитат, кавичките се запазват, независимо, че цитатът е в самостоятелен абзац:

Изключително вълнуващи са думите на героинята:

“На живот си ми господар,

на волята не ми си.”

(Сравни с оригиналния текст:

Гергана дума продума:

“На живот си ми господар,

на волята не ми си(...)” )

! Когато правим съкращение в цитирания текст, задължително поставяме многоточието в скоби, за да обозначим ясно, че съкращението е направено от нас:  “Чл. 302 (1). Лицата, ненавършили 16 години, се приемат на работа след (...) медицинско заключение, че (...) тя няма да увреди здравето (...).”

! Ако в цитирания откъс поради замяна на името на съответния предмет с местоимение могат да възникнат неясноти, в скоби поставяме съществителното име с указание, че ние сме направили бележката : “Лицата, ненавършили 16 години се приемат (...) след медицинско заключение, че тя (работата – б. м.) няма да увреди здравето (...) .” По същия начин постъпваме и когато подчертаем отделни думи от цитата.

Стилистични тропи и фигури

Стилистични тропи и фигури

1.Стилистични тропи – думи и изрази, които функционират в текста с преносните си значения.

1.1.Метафорични	1.2. Метонимични	1.3. Количествени
1.1.1. Епитет	1.2.1. Метонимия	1.3.1. Хипербола
1.1.2.Сравнение	1.2.2. Синекдоха	1.3.2. Литота
1.1.3. Метафора	1.2.3. Перифраза
1.1.4. Антономасия	1.2.4. Евфемизъм
1.1.5. Олицетворение
1.1.6. Алегория
1.1.7.Символ
1.1.8. Ирония

1.1.   Метафорични тропи – названието или качества на един предмет се пренасят върху друг на базата на прилика, сходство:

1.1.1.        Епитет – художествено определение: “белоцветните вишни”, “спомени лишни”.

1.1.2.        Сравнение – задължително съдържа дума за сравняване: “като”, “сякаш”, “същи”: “гладен като вълк”, “възглавието – камен същи”.

1.1.3.        Метафора – скрито сравнение: “златни ръце” (метафоричен епитет), “лицето й пламна” (метафоричен глагол), “очи-череши, снага – топола” (метафора).

1.1.4.        Антономасия – героят се назовава с името на носител на подобни на неговите качества: Постъпихме като истински байганьовци.

1.1.5.        Олицетворение – качества на човека се приписват на животни, предмети, абстрактни понятия: “През гората шумолят тихите нозе на есента”.

1.1.6.        Алегория – нравствени качества на човека се изразяват чрез предмет, явление, животно; алегоричните образи обикновено са утвърдени от традицията: Вълкът обикновено въплъщава глупостта, Лисицата – хитростта; алегория се използва в пословиците и поговорките: “Дървото се превива, докато е младо”.

1.1.7.        Символ – визуален образ, чрез който авторът изразява определена идея или душевно състояние; специфични за отделните литературни школи и направления, което предполага предварителното им познаване: кула от слонова кост (извисеност над тълпата, самотност и отчуждение – при символистите).

1.1.8.        Ирония – дума или израз, в чието значение се влага противоположен смисъл: “Ама че си умен!” ( за някого, който е направил глупост), “гениалната економка” ( за Неновица, която е скъперница).

1.2.   Метонимични тропи – названието на един предмет се пренася върху друг на базата на постоянна връзка между тях, на сродство.

1.2.1.        Метонимия – името на цялото вместо на частта от него, на автора вместо на творбата:  “Върхът отговори...”, “Обичам да слушам Шопен”.

1.2.2.        Синекдоха – името на частта вместо цялото: “бащино огнище”, “Брадата изчезна в навалицата” (вместо “човека с брадата”).

1.2.3.        Перифраза – названието на предмета се заменя с описателен израз за предаване на негово същностни качества: “патриархът на българската литература”, “авторът на “Немили-недраги” (вместо Вазов); “чудната игра на природата” (вместо Ниагара).

1.2.4.        Евфемизъм – замяна на един израз с друг, за да се спести неприятното въздействие: “напусна ни”, “отиде си от нас”, “почина” (вместо “умря”), “освободиха го от работа” (вм. “уволниха го”).

1.3.   Количествени тропи.

1.3.1.        Хипербола – признаците на предмета преднамерено се преувеличават:

Кат замахна сабя дамаскиня,

троицата отведнъж паднаха (...)

1.3.2. Литота – признаците на предмета преднамерено се преумаляват: “Почакай една минутка” (вм. “Почакай малко”).

2.        Стилистични фигури – изрази, в които значенията на думите се съчетават по необичаен начин.

2.1.   Фигури на неравенството:

2.1.1.        Климакс – възходяща градация, степенуване значенията на думите от най-неутралното към най-силното: “Бръчков ще го усетят, ще го хванат, ще го обесят”.

2.1.2.        Антиклимакс – низходяща градация: “Коли, беси, бие, псува / и глоби народ поробен”.

2.2.   Фигури на противоположността:

2.2.1.        Оксиморон – предметът на речта се характеризира чрез признак, който противоречи на неговата същност: “богатият сиромах”, “живият труп”.

2.2.2.        Антитеза – противопоставяне на противоположни неща, за да бъде постигнат контраст: “Богатият и в делник пирува, сиромахът и на празник гладува”.

2.3.   Фигури на тъждеството.

2.3.1.        Синонимна фигура – състои се от синоними или контекстови синоними: “и в нас чувства силни, големи плоди”.

2.3.2.        Етимологична фигура – състои се от еднокоренни думи: “черни чернеят”, “ден денувам”, “нощ нощувам”.

2.3.3.        Повторение:

2.3.3.1.  Анафора – в началото на съседни стихове:

Език свещен на моите деди,

език на мъки, стонове вековни,

език на тая, дето ни роди (...)

2.3.3.2.  Епифора – в края на съседни стихове:

Това е песен!

Да, това е песен!

2.3.3.3.  Епанафора – дума от края на единия стих се повтаря в началото на другия, спираловидно повторение:

Кажи им, майко, да помнят,

да помнят, мене да търсят (...)

2.4.   Словоредни и синтактични фигури.

2.4.1.        Инверсия – разменен, необичаен словоред: “братя невръстни”, “език свещен”, “език прекрасен”.

2.4.2.        Елипса – пропускане на част от изречението с оглед повишаване на динамиката:

Всяко дърво меч е, всякой камък бомба,

всяко нещо удар, всяка душа – плам (...)

2.4.3.        Апосиопеза – замълчаване в знак на силни чувства, графически се отбелязва с многоточие:

Пък тогаз ... майко, прощавай!

Ти, либе, не ме забравяй!

2.4.4.        Синтактичен паралелизъм – фигура от изречения със сходен строеж .(Виж примера от 2.4.2!)

2.4.5.        Образен паралелизъм – паралелни описания на картини от природния и от човешкия свят:

лоза се окол явора обви –

около Ива Ралица девойка!

2.4.6. Анжамбман – пренасяне на част от фраза от началото на един стих в другия, при което в края на стиха се получава пауза, несъвпадаща с паузите, произлизащи от синтактичния строеж на изречението:

Тук първи път чух възглас: - Престани

да вярваш и да дириш – забранен е

на любовта плодът (…)

2.4.7.        Алитерация – повторение на едни и същи или близки по звучене съгласни звукове:

Гарванът грачи грозно, зловещо (…)

2.4.8.        Асонанс – повторение на едни и същи или близки по звучене гласни звукове:

Настане вечер, месец изгрее,

Звезди обсипят свода небесен;

Гора зашуми, вятър повее, -

Балканът пее хайдушка песен!

"Ний" и "Юноша"

“Ний” – духовната биография на множеството, проглеждането:

*настоящето на масата е белязано от страданието, “сирачеството” вследствие отчуждението от земята майка (“чужда е за нас кърмящата й гръд”);

разкъсаната връзка между раждащата  - земята – и родените- децата- отваря пътя към смъртта (“Угасваме в тъма”, “гаснем сред печал”, “ний, бледни смъртници”, “дебнещата смърт”);

*страданието е сакрализирано, то разкрива и месианското в съдбата на онеправданите (“ръсим своя друм /с сълзи и кървав пот”, “чела със трънени венци” – алюзии с кръстните мъки на Исус); те са призвани да възкресят човечеството за нов живот;

*бъдещето на колектива буди възторг и оптимизъм; то се свързва с представата за Съдния ден (“Но иде ден на съд (...)”), с картината на разразяващия се “свещен гняв”, движещ масите в техния бунт;

*въставането е представено като акт на отхвърляне на “греха” и “срама”, то е в името на реабилитирането на човека, на възстановяване на разкъсаната връзка с майката земя;

*контрастът – доминираща поетическа фигура в стихотворението (опозицията мрак-светлина); тъмата, гаснещото, черното са символи на злото, на несправедливия обществен порядък; лъчите, огненото, светлината – на копнежите за справедливост;

*внушението за мощта на множеството е постигнато чрез образната идентификация с внушителни природни феномени (“океан от огнени вълни”, :възбунени вълни издигат се със рев”, “надвисва ураган”).

“Юноша” – идейно-емоционалната биография на пролетария; разказ за пътя на осъзнаването:

*стихотворението е изградено от три различни по обем образно-тематични части;

емоционалната схема, по която се разгръща лирическият сюжет, редува възторг – разочарование – възторг; завръщането във финала към началния тип изживяване всъщност е преосмисляне на семантиката и произхода на истински позитивното в човешкия живот;

*биографията на лирическия човек започва с мечтите на младостта, асоциирана с началото, пролетта, чистотата; копнежите са представени чрез стиловия регистър на символизма (“друм от цветя”, “колесница от лунни лъчи”), чрез което се подчертава тяхната илюзорност и непостижимост;

*действителността ( II смислова част) е представена чрез алегорическа картина (“пред раззинали бездни до черни стени / окова ме злодей непознат”, “златолуспест гигант се изправи сред кръв”); апокалиптичното видение е в подчертано тъмни бои (“черни стени”, “черна сянка”, “полумрака”, “тъма”);

фонетичната анафора обвързва в семантична близост златото и злото (“злодей... злоба ... златолуспест гигант ...Златний телец”);

братята на Аз-а са роби (“оковния звън ... робски керван ... окован”);

отпратките към библейския текст (“Златний телец”, “трънен венец”, “златолуспестият” гигант, напомнящ за звяра от Апокалипсиса) придават на настоящето особени смислови измерения – то напомня за съдните дни и свършека на света;

революцията, за която жадува лирическият Аз, придобива не само социален, но и етически смисъл;

*в последните три строфи Аз-ът се завръща към  възторженопатосното изживяване, но то е обвързано с друг тип мечтателност – с визията  за пожара на революцията (“Ах, блеснете пожари ...”, “Нека пламне земята за пир непознат, / нека гръм да трещи, да руши ... Ураган, ураган от души!”);

революцията се свързва с тържеството на светлината над мрака, с образа на урагана, на помитащата всичко буря; повелителните форми (“блеснете”, “загърмете”, “нека пламне”) превръщат призива в заклинателен императив;

революцията дава мотивация на битието и превръща смъртта в осъзнат избор (“аз ще знам за какво ще умра”);

*лирическата биография на юношата, тръгнала от наивните мечти на младостта, достига до себеразбирането на индивида чрез принадлежността му към тълпите (“И тогава, залюбен в тълпите ...”); сливането с тях е изключителният шанс на човека да открие своята мисия и да осмисли земното си съществуване.

"Йохан"

„Йохан”

Акценти за интерпретация

1.Творбата – отклик от въстанието на спартакистите в Берлин през 1919 г. Независимо от конкретните реалии (немското име на героя, образа на Берлин) Смирненски изгражда обобщената представа за анонимния борец, един от тълпите, загиващ на барикадата. (За разлика от други текстове, породени от същото събитие, които разкриват образа на водача – „Карл Либкнехт”, „Роза Люксембург”.)

2.Изградена е композиционна рамка, чрез която героят е представен в битието си на съпруг и баща. Интимната сцена противостои на описанието на битката в същинската част и налага идеята за пожертваното лично щастие в името на бъдещия справедлив свят.

3.Първата смислова част е построена на принципа на контраста – противопоставени са тихата вечерна картина и образът на разбунтувания град.

А) Началният пейзаж е изграден чрез символистична образност („мъртвата градина”, „коси от черен мрак”); налага се усещането за меланхолия, тъга, печал;

Б) Героят е ситуиран в граничното пространство, прекрачването на прага е и преодоляване на символичната граница между примиреността и борбата, то маркира променения статут на човека – от жертва той се превръща в борец за новия свят;

В) Текстът представя една архетипна ситуация – на прощаването със семейството преди решителния бой. Сцената напомня за прощаването на Хектор с Андромаха от шеста песен на „Илиада” – с безмълвната тъга на жената, с пестеливостта на жестовете и емоционалната напрегнатост на героите. Отговорността за семейството мотивира бореца да участва в битката за един по-достоен живот. Метафората „опусте” предсказва предстоящата загуба.

Г) Образът на въстаналия град е контрастно противопоставен на началната картина – метафорите „екна”, „раздра” внушават взривяването на покоя и тишината; променя се и цветовата символика – червеният цвят ( „кат рубин”) е знак за бунта, жертвеността.

4. Втората смислова част рисува картината на битката и изяснява мястото на човека в нея:

А) Героят е представен чрез своята анонимност (двукратното повторение „непознат”) – имплицитно е заложена идеята, че революцията е дело на множеството безименни хора, дръзнали да се противопоставят на установения порядък;

Б) битката е нарисувана със средствата на романтическата поетика, назована е като буря, вихър (аналогия с Ботевите творби); Смъртта също придобива романтически очертания – представена е като физическа гибел („труп до труп”), но и като път към духовно безсмъртие („ не в една / десница още пушката дими”);

В) на въстаниците контрастно са противопоставени образите на хусарите, „огненият лик” на картечниците предсказва изхода от физическия сблъсък.

5. Героят излиза от своята анонимност в миговете преди смъртта си. В третата част е разкрит образът на човека, превърнал се в „някой исполин”чрез своята храброст и жертвоготовност (Вазов – „Кочо”; Гео Милев – сцената с поп Андрей в „Септември):

А) Сблъсъкът между двете враждуващи сили е изместен от словесния сблъсък между Йохан и хусаря; чрез разменените реплики е изразена идеята за величието на човека и за безсмъртието в битката; откъсът съдържа кулминацията на текста;

Б) Репликите на Йохан разкриват идеята за приемствеността в борбата: „Всяка капка кръв пред вас / ще бликне нови хиляди борци!” (Текстът представлява цитат от реч на Карл Либкнехт  - водача на въстанието в Берлин.) Думите на Йохан изразяват вярата му в бъдещето и разкриват обречеността на стария свят: „дванайсетият кобен час” предвещава идването на новото, промяната, заради която героят се жертва.

В) Чрез антитезите „рабски син” – „исполин”, „Ръцете горе (…)” – „Челата горе!” е разкрито величието на бореца за бъдещия свят;

Г) Натуралистичният детайл („пръсна черепа му със приклад”) внушава грозотата на смъртта и духовната победа на човека над жестокостта и насилието.

6. Чрез финалната IV част се затваря композиционната рамка:

А) предутринният здрач символизира светлината, вярата в бъдещето, заради което героят е пожертвал личното си щастие;

Б) Жестовете на жената изразяват едновременно болката („избухваше в несдържан горък плач”) и надеждата („чакаше със поглед замечтан”), те загатват семейната трагедия и утвърждават идеята на текста, че в името на колективния идеал трябва да бъде пожертвано личното (както в Ботевата поезия)..

7. Образът на анонимния борец за по-справедливото бъдеще има своеобразното си продължения в творчеството на Гео Милев и на Никола Вапцаров.